На 27-ми август група активни хора с увреждания организираха първия по рода си граждански трибунал срещу системата на социалните политики в България. Аз бях част от него, като свидетел срещу системата. Макар решението на импровизирания съд да не притежава никаква правна стойност, за мен, а предполагам и за останалите участници, това бе начин да изразят своята гражданска позиция.
Имаше съдии, обвинител и защитник на системата, защото „всеки има право на справедлив процес” и на защита. Имаше и свидетели, които подкрепиха тезите на обвинението и на защитата. Ще се спра само на основните точки, засегнати в обвинителния акт и основните аргументи на защитата. Такива, каквито аз ги чух.
Основни обвинения:
Липса на достъпна среда
Системата държи хората с увреждания в трайна зависимост от себе си, чрез тяхната реинституционализация и липса на механизъм за осигуряване на реален независим живот.
Хората с увреждания са лишени от правото си на избор за своя начин на живот, което създава сериозен проблем за възможността да получат образование, следователно работа.
Решенията на ТЕЛК не са адекватен начин за оценка на трудоспособността на човека
Административният апарат за взимане на решения в сферата на уврежданията е неефективен.
Основни аргументи на защитата:
Държавата не е враг на хората с увреждания.
Търсене на възможности за партньорство за решаване на проблемите.

До тук с фактологията около събитието. Сега ще се опитам да ви разкажа за личните си впечатления и емоции около събитието.
Самото началото постави на изпитание емоциите на всички ни – минута мълчание в памет на онези наши приятели и съмишленици, които не можаха да видят резултат от работата си, защото вече не са на този свят. Лично за мен, това беше минута на много силни емоции, защото сред тях е и един от първите хора, които ми подадоха ръка по пътя на запознаването ми с човешките права. Сега обаче осъзнавам, че той ми помогна да бъда това, което съм.
След това започна трибуналът. Изслушахме тезите на обвинението и защитата и дойде време за призоваването на свидетелите. За да бъда максимално честна с читателите, ще кажа, че макар сама да избрах своята роля в трибунала, бях откровено притеснена за справянето си с нея. За мен това не беше просто роля, защото човек не може да играе роля, когато е самият себе си.
Разказах на „съда” и хората, които бяха се събрали на нашето импровизирано представление как системата фактически пречи на развитието ми, а постиженията ми са факт не благодарение на системата, а въпреки стигмата, поставена ми от системата. Лепенката с надпис „болен” беше просто поредният израз на печата, който системата поставя на хората с увреждания. Не я приех сериозно, както се опитвам да не приема на сериозно написаното в решението ми от ТЕЛК.
Трябва да отбележа, че служебният защитник беше много добър. Тожй направи всичко по силите си да я защити по най- добрия начин.
Радвам се, че имах възможността да допринеса за осъждането на системата, макар само на театър. За мен беше чест и удоволствие.