Архив на категорията

Всичко писано през годините!

Честит 3-ти декември???

Знаете ли какво означава да бъдеш зависим от някого, за да живееш? Не от себе си, а от добрата воля на роднина или близък? Сигурна съм, че не знаете. Вие, тези, които нямате увреждания, изобщо не си давате сметка какво приемате за даденост!

Нека ви разкажа.

Човекът с увреждане Ви е споделил, че много му се иска да иде в заведение, за да изпие с приятел по едно кафе. Нищо изключително, нали? Вие всеки ден пиете кафето си в близкото кафене, разговаряте с приятели, смеете се, правите планове за почивните дни. И решавате да поканите Човека с увреждане да си доставите това удоволствие заедно.

Повече…

Моята бомба по случай празника

Днес е специален ден – Денят на българската Независимост. Хубави думи, силни – България, българско и независимост. Направих си труда и проверих значението на думата „независим“. В речника на българския език едно от определенията е дадено като „самостоен, самостоятелен, отделен, независещ, свободен, волен“, а независимостта е определена като „самостоятелност, автономия, свобода“. Но аз, както винаги, отново се размислих по повода. Истина ли е независимостта на българите? Няма да говоря за политическото положение на България в момента. Това е друга тема, горчива, но не е моята тема точно сега. Моята грижа и мисъл днес са за социалното положение на българите и най-вече на българите с увреждания.

Повече…

НЕ МОЖЕТЕ ДА СИ ПОЗВОЛИТЕ БАХАМИ? ЗАПОВЯДАЙТЕ НА ФАНДЪКОВИТЕ ОСТРОВИ

От ден-два във Фейсбук се публикуват едни интересни снимки. На една рампа за преодоляване на няколко стъпала пред входа на аптека и на резултата от брилянтната идея на столичната градоначалничка как да се спрат наводненията в метрото.

Повече…

До Брюксел на Похода на свободата

По-рано този месец, от 1.10. до 3.10. в Брюксел се проведе поредният, станал вече традиционен, Freedom Drive, Поход на свободата на хората с увреждания.

Тази година основната идея на похода беше „Нито един евроцент за институции“. Походът винаги е бил едно сериозно събитие в обществения живот на Европа, в което, въпреки капризите на времето, въпреки трудностите в  придвижването, въпреки ограниченията в средата, участие взимат стотици хора с увреждания от цяла Европа. Участието на българската група беше осъществено по покана на евродепутатите Радан Кънев, Мария Габриел и Андрей Ковачев. Групата се състоеше предимно от млади хора с увреждания и техните асистенти.

Помолих участниците ни да споделят с нас своите впечатления, емоции, наблюдения. Ето какво разказаха двама от тях.

Иво Стамов:

„Между 01 и 03 октомври 2019 г. в белгийската столица Брюксел взехме участие в деветия Поход на свободата. Българската група се състоеше от 12 души.

Преди похода имахме възможност да се срещнем с българските евродепутати г-н Андрей Ковачев, г-н Радан Кънев и г-н Петър Витанов. Пред тях представихме част от проблемите, които хората с увреждания в България срещат в опита си да водят независим живот: недостъпната градска среда, недостъпният обществен транспорт, „деинституционализацията”. Депутатите изразиха учудване, че в тръжните процедури по възлагане на поръчки за транспорт по междуградските линии не е заложено изискването автобусите да бъдат достъпни за хора с увреждания, като се ангажираха да поставят въпроса пред българския транспортен министър. На следващия ден се проведе и самият поход, като в него взеха участие повече от 400 участници от Италия, Франция, Белгия, Ирландия, Португалия, Черна гора, Швеция, Швейцария, Гърция, Китай и много други държави. Бяха поставени искания, свързани с достъпната среда и личната помощ. Проектите, финансирани от ЕС, бяха представени като клетка, в които са заключени хората с увреждания.

 

Участието ми в похода ме накара да осъзная отговорността, която нося, първо, за собствените си права и, второ, за тези на останалите членове на обществото.“

И Стефан Виет:

„Брюксел не ни посрещна много приветливо, но показа типичната си атмосфера. Влажно, мокро и ветровито. Но яката компания компенсираше времето. Посрещна ни специализиран микробус, който побра 4 колички без проблем. За града, вече при споменаването на Брюксел, ще се сещам за паветата, навсякъде. Компенсираха със скосени бордюри. Магазините и заведенията, никак не бяха достъпни.. За съжаление, при съпоставката ми със София няма голяма разлика. Очакванията ми бяха други, разбирам, че не само ние сме зле в тази област. Но има хора, активисти.. Ние това нямаме. Не съм запознат за тези 30 години ENIL какво успя да извоюва. Имаше много хора на похода, но там толкова често се случват тези неща, че вече е филм, който си гледал. Парламентът знае и какво от това?! Нашите евродепутати също знаят за нашите проблеми и какво от това!? Пишеха на хвърчащи листчета и казваха, че ще проверят… ???? Да този филм също съм го гледал.  Г-н Кънев бързаше да се снима с нас, защото трябваше да осребри пари и да се види, че има българска група… Смешно, стана ми кофти. Почувствах се длъжен, разбира се няма да го повторя. На изслушването дойде, направи 2-3 снимки, че е с нас и си тръгна. Има и хубави неща, нови приятелства, усещания и обмяната на опит. Страхотно е да се запознаеш с толкова много активисти, които без асистент нямаше как да присъстват така масово на този поход и се замислих… Ако бяха в България, щяха ли да са живи?! Има и много добре развити страни, има и такива като нас. Ще се борим да станем пример.“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

На фона на спомените на Стефан много ми се иска отново да припомня това, което каза самият Радан Кънев за събитието във Фейсбук:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„По покана от мен и от г-н Андрей Ковачев, представители на Център за независим живот посетиха Брюксел за участие в “Марша на свободата”.

Това е най-голямото европейско събитие в подкрепа на правото на хората с увреждания да водят пълноценен и независим живот, да развиват свободно образованието, професионалната кариера и семейството си.

Посветил съм голяма част от младежките си години на работа в Червения кръст, и по-точно – работа с деца с увреждания. Затова за мен беше радост да разговарям с тези млади хора, които – въпреки непосилните трудности – работят и издържат себе си и семействата си. Те показват, че хората с увреждания са пълноценни и полезни членове на обществото, допринасят за общото благо, а не очакват благодеяния.

За съжаление, у нас много малко е направено, за да могат повече хора с увреждания да се включват пълноценно в образователната система и пазара на труда:

⚬ градовете ни са още недостъпни

⚬ “деинституционализацията” представлява нова изолация, макар и в по-поносими условия

⚬ личната помощ не е насочена към включване на трудовия пазар

⚬ междуградският транспорт е напълно недостъпен за хора с увреждания.

Поех ангажимент да сезирам европейските институции с конкретни въпроси, оплаквания и предложения, с които да постигнем по-благоприятна среда и условия за пълноценно им участие в развитието на обществото.“

Е, Стефане, може би това си е записвал г-н Кънев на хвърчащите листчета…

Дежа вю

Уважаеми дами и господа кандидати за кметове на София,

От снощи не мога да се нагледам на снимките ви във Фейсбук. Толкова развълнувани и щастливи изглеждате на тях – усмихнати и возени от някого. В центъра на София при това – на равното и гладкото, на хубавото. Аз бих ви поканила да изминете заедно с мен поне петдесетина метра по улиците, по които аз пътувам, с моята разбрицана вече почти двайсетгодишна количка, която сякаш знае колко ми е необходима и затова все още не се разпада. Бих ви поканила да пресечете с мен едно-две софийски кръстовища, от тези, по които вървят автомобили, има светофари, а шофьорите са нетърпеливи и стъпват с двата крака на клаксоните.

Гледах усмихнатите ви снимки и изпитвах едно странно дежа вю – преди доста години, за едни други избори, Център за независим живот пак беше поканил кандидати за кметове пак да седнат в колички и да преживеят силните усещания на българите с увреждания по столичните улици. По онова време смелите сърца явно бяха кът и в количка седна само господин Румен Овчаров. Преживя завалийката част от нашето ежедневие, разбра какво сериозно изпитание си е да се движиш в инвалидна количка из градската среда на столицата. И какво последва от това, мислите? Нищо! Ни-щич-ко!!! Затова и вие сега имахте възможността също да бъдете повозени малко.

Малко по-скоро, за други местни избори и господин Владимир Каролев остави у нас спомен за кандидат, седнал в количка и усетил „кефа“ да подруса тяло по столичната градска среда. Думите му по спомен бяха – „Това е лудост“! И какво от това? Ще се изненадате ли, ако отново кажа НИЩО?! Едно голямо Нищо! Столицата ни продължава да бъде не само срамно недостъпна, но на места дори е враждебна и опасна. Колко пъти ми се е налагало да бутам с всичките си сили количката си по пътното платно, за да пресека една улица, на която съм слязла от скосението на една пресечка, но на отсрещната страна скосението го няма. Колко пъти съм държала шепи под очите си, за да ги задържа, ако ми изпаднат, докато някой героично ме бута по артистично разкривените и разбити тротоари. И, за да сте наясно, защото вас ви повозиха по гладкото, пътуването по повечето от софийските улици представлява истинско предизвикателство и опасност не само за мен и хората като мен, но са опасни и за възрастни хора, майки с бебешки колички, гости на града ни от чужбина, които са изнежени и не са свикнали на такива изпитания. През годините, ние от ЦНЖ, не еднократно сме преживявали срама на лоши и негостоприемни домакини на хора от Европа, дошли в София в командировка и подрусали се по софийските „гостоприемни“ улици и тротоари. Каква беше изненадата ни веднъж, когато седмица-две след като колегите ни си заминаха, започнахме да получаваме писма от тях, пълни с добри думи за красивия ни град и много разочарование от невъзможните улици и тротоари. Направихме си труда, преведохме писмата им и любезно ги предоставихме на Столична община. И отново – какво последва от това? Да! Този път познахте – онова старото, така добре познато Нищо!

Та, дами и господа кандидати за кметове, аз имам към вас един въпрос – защо го направихте? Защо седнахте в инвалидните колички? Нима, решавайки да се кандидатирате за кметове, не знаехте с какво се заемате, не ви ли дойде на ум на какво чеверме ще се въртите? Нямахте ли представа от състоянието на градската среда в столицата? Ние, столичаните с увреждания, не веднъж сме демонстрирали своята безпомощност и обида, породени от стръмните и убийствени подлези из града, едва успяхме да убедим господин Братоев да осигури един брой рампа и един брой рампоносец, който, между другото, вероятно е оборудван с крилати обувки, за да успява да я пренася по цялото протежение на метрото. Дори, ако не се лъжа, госпожа Манолова също участва в тази епопея. Били сме тревога, съдили сме общината и сме печелили делата, говорили сме по телевизията, по радиото; писали сме до вестниците. Тъй като достъпността на средата е един от важните елементи на независимия и достоен живот на хората, винаги е била част от грижата и проблемите ни. Срещали сме се и сме разговаряли с кметове и общински чиновници по темата за достъпността на среда и транспорт и какво? Сещате се, нали? Нищо, нищо, нищо! Та сега, вие, решихте, че с един тур по най-поддържаните и глезени улици на София се запознахте с проблема? Дами и господа кандидати за кметове, ще ви открехна една тайна – в България от години съществува добро законодателство в областта на достъпността за хората с увреждания. Има наредба за средата, има правила за одит на достъпността, описани са градуси на наклони, допустими сантиметри за денивелация, видове настилка, начини за обозначаване на кръстовища, изисквания за озвучаване на места, регулирани със светофари, пътна маркировка и какво ли още не. Освен всичко останало има и Конвенция на ООН за правата на хората с увреждания, има и едно нещо, което напоследък е много модерно и полезно – дизайн за всички. Както би казал професор Вучков – „Ми, прочетете ги тия работи, бе дами и господа!“ И не само ги прочетете, но ги запомнете, обградете се с правилните и кадърни експерти и свършете работата си професионално и отговорно. Ще ви пусна и още един хинт – в София живеят стотици деца с увреждания, които са също толкова прекрасни и ценни, каквито са всички деца. Училищата също трябва да бъдат достъпни и за тях, детските площадки в града ни също. Ще попитам и трима ви – имате ли представа какво трябва да представлява една люлка, на която да се полюлее малка принцеска в инвалидна количка?

Сигурно има още доста неща, които пропускам, защото пиша на един дъх, който ми заседна на гърлото, докато гледах ведрите ви физиономии и слушах още по-ведрите ви обещания. Дами и господа кандидати за кметове, вече трийсет години на мен периодично ми обещават чудеса, но само по избори. Толкова! На всеки две години някой кандидат ми разказва стария, но вечен виц за човека, който отишъл на сватба. Седнали сватбарите на масата, хапнали, пийнали, хора и ръченици тропнали и стигнали до даряването на младоженците. Всеки обявявал своя подарък със силен глас – еди-кой си дарява хиляда лева; еди-кой си дарява шарена черга, еди-кой си дарява красиво резбован семеен креват… Слушал нашият приятел, дивил се на скъпите дарове, пък по едно време се притеснил – той не бил донесъл нищо. Завъртял се неспокойно насам-натам и попитал стоящия наблизо мъж – „Вие, това, дето го обещавате, сега ли го давате?“ „– Аааа, не! – обяснил другият. – Кой кога може.“ Отдъхнал си човекът и, като дошъл неговият ред, викна с цяло гърло – „Аз давам воловете, колата, къщата, двора, жената, тъщата, че и децата!“ и доволен потрил ръце и гордо се огледал наоколо.

Много се разписах май. Накрая искам само да ви призная нещо – лично мен дори доста ме разочаровахте и сега вече съвсем съм объркана – ми, как да ви кажа, имах си определени фаворити, които щях да следя по време на кампанията и си мислех да гласувам за един или друг. Но сега, как да гласувам за вас, като вие отново се оказахте незапознати, неподготвени, чужди на проблемите. Като всички преди вас!

Говорейки за себе си като хора с увреждания

В последно време ние, българите с увреждания, имаме сериозни проблеми с новия закон за хората с увреждания и правилата, които поставя той относно личната помощ. Има много ощетени, много недоволни и много застрашени от този закон хора. Какво правим ние? Говорим си във фейсбук, гневим се пасивно, ругаем се един друг безрезултатно. Върши ли ни работа това? Ни най-малко! Изпуснем малко пара и това е. Тръпнем от мисълта докъде ще доживеем, останали без помощ и подкрепа, не смеем да правим планове за утрешния ден дори, замисляме се за евтаназия.

Случайно попаднах на една статия в Интернет, в която авторът Майкъл Торнтън дава много ясни подсказки какво е необходимо да направи човекът с увреждане, когато се стигне до отстояване на права. Да помислим по тях, а?

От преводача

 

Как ние, хората, които живеят с увреждания, да спрем да позволяваме на другите, които нямат увреждания, да вземат решения за нас без нас? Не можем просто да предположим, че те трябва да „си го знаят“. Трябва да вземем решение и да говорим повече.

За да говорим, ние трябва да сме готови да говорим за това, защо животът ни като хора с увреждания има значение. Трябва да говорим не само пред политическите лидери, но и пред собствениците на предприятия, религиозните лидери, приятели и семейството и широката общественост за живота ни, нашите нужди, за желанията и правата ни.

Говорейки за живота си, считам, че не трябва да се фокусираме толкова много върху негативните аспекти (макар и те да имат значение), както и върху положителните резултати. Като говорим за нашите нужди, трябва да кажем истината. Не трябва да казваме, че не ни е нужно много, ако това не е вярно. Ако се нуждаем от помощ, за да живеем пълноценен и продуктивен живот, трябва да говорим за нея. Когато признаете, че се нуждаете от помощта на другите, можете да помогнете на другите да получат подкрепа в бъдеще.

Разговорът с другите за нашите желания е различен от това да говорим за нашите нужди. Желанията са неща, които се надяваме или желаем в живота. Те не са неща от живота или смъртта, които ще направят голяма разлика, но те са част от това, което ние сме като хора. Те са важен аспект на по-добър живот с увреждане.

Не се страхувайте да се изказвате за правата си по Закона за американците с увреждания и други закони и политики, които ни защитават като хора с увреждания. Когато бъдете дискриминирани, важно е да знаете какво да кажете в своята защита. Не е много трудно да се изследват фактите по закона, но дори и да е трудно да се намерят конкретни неща във вашата ситуация, там има помощ – или от други хора, които са били на ваше разположение или от ресурси за правна помощ, които могат да направят още изследвания.

Започнете да заемате позиция, като първо говорите за себе си, какво трябва да знаят другите и защо имате право на вашите нужди и желания.

Автор – Майкъл Торнтън/Michael Thornton

Превод – Нина Жишева

 

Честито на институцията на Омбудсмана!

Честито на институцията на националния Омбудсман за акредитацията с най-висок статут „А“ като национална институция за защита правата на човека по стандартите на ООН!

Ако акредитацията е заслужена, в което нямаме основание да се съмняваме, то тя възлага невероятна отговорност на националния Омбудсман както пред гражданите на Република България, така и пред институциите на ООН, които вярват че в България има надеждна правозащитна система с компетентен орган, който „работи в пълно съответствие с изискванията на Парижките принципи на ООН за правозащитните институции“ (из съобщение на институцията на Омбудсмана на Република България).

„Статут „А“ предоставя възможност на акредитираната организация да участва и да изразява позиция в заседанията на всички комитети по правата на човека на ООН, както и в Съвета по правата на човека“, се казва в нарочно съобщение на институцията на Омбудсмана на Република България. В тази връзка гражданите с увреждания в България – не техните семейства или роднини, а самите хора с увреждания – биха искали да разберат:

  1. Кога националният Омбудсман ще изрази позиция в заседание на Комитета на ООН по правата на хората с увреждания, информирайки комисарите за несъответствията между Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и българския Закон за хората с увреждания? Като се започне от дефиницията на човек с уреждане (притежател на ТЕЛК с над 50% загубена работоспособност, вид и степен на увреждане) през лесно ограничаваната и отнемана дееспособност и бланкетните норми за образование, та се стигне до несъществуващото в Конвенцията понятие „национално представителни организации на и за хора с увреждания“. Целият Закон за хората с увреждания противоречи на духа и принципите на Конвенцията, разминава се с целите й, съхранява статуквото на зависимост и институционална доминация спрямо хората с увреждания!
  2. Кога националният Омбудсман ще изрази позиция и ще уведоми Комитета на ООН по правата на хората с увреждания, че Законът за личната помощ обслужва семействата и близките на хората с увреждания, но не и самите хора с увреждания? Този „нов“ закон е в пълно противоречие с Общия коментар №5 на Комитета по чл. 19 от Конвенцията, който обяснява смисъла на независимия живот и състоянието на включеност в общността.
  3. Кога националният Омбудсман ще изрази позиция по отношение на деинституционализацията на децата в България, която въпреки милионите европейски средства (или именно заради тях) не се е състояла. Официалните власти продължават да заблуждават българската и международната общественост, че процесът на деинституционализация при децата бил успешен и сега ще се прилага и спрямо възрастните. Ужас!!!

Госпожо Манолова, като ръководител на акредитирана правозащитна организация със статут „А“, имате грандиозната отговорност да повдигате истински неудобните въпроси в интерес на хората с увреждания, които са изправени срещу интересите на държавните и общински институции, на семействата и роднините си, на експертите с помагащи професии и на всички останали, които гледат милозливо към хората с увреждания и искат повече пари, за да се грижат за тях.

Надеждата ни е във Вас, госпожо Манолова, и в институцията със статут „А“!

Сър Минчо, Рицарят на изгубената чест

От вчера аз просто не мога да се осъзная от щастие и кеф! Сбъдна се детската ми момичешка мечта – дочаках Го! Дочаках Рицаря! Ей, истина било, че по и около Коледа се случват чудеса! Явно съм била много послушна и то не само през цялата минала година, ами сигурно са ми се събрали десетина послушни години, че да получа такъв подарък – рицар! Ри-цар! Не знам дали вие осъзнавате дълбокото, приказното, вълшебното, магичното значение на този факт, но аз наистина не знам на кой свят се намирам! Минчо Коралски, ох, пардон! Сър Минчо Коралски! Ма, то е почти като рицарят Ланселот! Като рицарят Лъвското сърце! Като сър Елтън Джон! Като лорд Евгени Минчев!

Долу ръцете, момичета! Първа си заплюх рицаря Минчо!

То и рицар не се става току така! Добродетели си трябват, геройски дела, някоя и друга утрепана поне деветглава ламя. Не ми казвайте, че Минчо няма добродетелите! Как да ги няма?! Какви са добродетелите на рицаря?

„Рицарските доблести —

  • мъжество (pronesse)
  • вярност(loyauté)
  • щедрост (largesse)
  • благоразумие (le sens, в смисъл на умереност)
  • изтънченост при общуване, вежливост куртоазия (courtoisie)
  • чувство за чест (honneur).“[1]

Та, първо – мъжество. Забравихте ли с какво мъжество сър Минчо защити правата на българите с увреждания пред Комисията на ООН през септември? Повече мъжество от това, здраве му кажи!

Второ – вярност, като лоялност, разбира се. Как да не е лоялен рицар Коралски? На което и правителство да е на власт, той все му е лоялен. Но най-лоялен е на НСИХУ и на старото статукво. Не само е лоялен, но по-добър пример за лоялност в днешни дни надали ще намерите.

Трето – щедрост. Сър Минчо ли не е щедър?! Щедър е не, ами оттатък е минал. Кой дава по 20-25 хиляди за започване на бизнес на хора с увреждания от дъжд на вятър? Ъ? Кой похарчи два милиона за регистъра? Ъ? Е, не вършел работа. Хайде холан, капризи сега!

Четвърто – благоразумие. Ооо, сър Минчо ли не е благоразумен? Как иначе щеше да остане директор на една неработеща агенция години наред, ако не беше благоразумен, кротък и послушен?

Пето – изтънченост при общуване. Това изобщо няма да го коментирам. Всички знаем глуповатата изтънчена усмивчица на рицар Минчо, когато стане въпрос за технически помощни средства и реда на отпускането им.

И шесто – чувство за чест. Виж, тази му добродетел не мога да му я коментирам, щото в България напоследък чест няма и нямам критерии за сравнение. Но няма да му връзваме кусур на рицаря за една добродетел сега. Да ни е честит! Явно и без чувство за чест става.

Като дете четох книгата Дон Кихот. Та, там прочетох, че един рицар трябва да си има никнейм и дама на сърцето. Никнеймът му трябвало да е така избран, че да говори най-много за рицаря и неговите геройство. Аз избрах за нашия нов рицар името – Минчо, Рицарят на изгубената чест.

Колкото до дамата на сърцето му – просто съвсем скромно предлагам себе си – милейди Нина. Да има за какво да се сражава този наш дългочакан рицар в бъдеще. И кърпичка ще си избродирам.

 

Из сърдечните трепети на Милейди Нина

[1] Уикипедия https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B8%D1%86%D0%B0%D1%80#%D0%A0%D0%B8%D1%86%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8

Пропуснат шанс

Наличието на увреждане не прави човека добър или лош, умен или глупав, работлив или мързелив, щастлив или нещастен… Ние сме толкова различни, колкото различни са всички хора. ЕК на ТЕЛК – тази ужасна абревиатура, която малцина могат да кажат какво значи, но всички знаят, че хартията от ТЕЛК дава пенсия, интеграционни, синьо картонче и освобождаване от винетни такси – та ЕР на ТЕЛК прави всички ни еднакви, но с различен процент „неработоспособност“ или вид и степен на увреждане. ЕР на ТЕЛК не показва дали аз искам да поема отговорност за действията си или предпочитам някой друг да носи отговорността за моето ежедневие, а аз само да мрънкам и да се оплаквам колко ми е зле.

Днешните закони трябва да бъдат направени така, че всеки да получи необходимото му, за да живее собствения си живот, за да прави своите важни житейски избори. Съвременните социални закони предлагат на гражданите алтернативи, т.е. избор между различни варианти на помощ от държавата, които да дават шанс на всеки да се изяви – колкото може и колкото иска. Затова трябва да се предвиди алтернативна пътека  за социално включване на хората с увреждания въз основа на индивидуална оценка на потребностите независимо от ЕР на ТЕЛК.

Вариант А:

Който иска да се представя с „аз съм инвалид първа група“ вместо с името си, да размахва ЕР на ТЕЛК и да ползва сегашните придобивки, ще получава пенсия по инвалидност, финансова подкрепа в зависимост от процентите в ЕР на ТЕЛК, техническо средство по Наредба и лимитни цени и всичко, предвидено в Закона за хората с увреждания, т.е. нищо, което да осигурява достоен и равноправен живот.

Вариант Б:

Който иска да мине на индивидуална оценка на потребностите, получава подкрепа за социално включване, измерена чрез нуждите на човека за поддържане на собствено домакинство, образователна или трудова активност (ходи на училище, в университет или на работа), участие в граждански инициативи или благотворителни каузи (полагане на доброволен труд) и пр.

При този вариант човекът с увреждане подписва декларация за отказ от придобивките по КСО (социална инвалидна пенсия и чужда помощ) и ЗХУ (месечна добавка за интеграция, адаптация на жилище и/или автомобил) в сегашния им вид.

Индивидуалната оценка на потребностите обхваща:

  • Преценка на доходите на човека и предоставяне на месечна издръжка поради увреждане, когато човек не работи и няма трудови доходи. Тази издръжка следва да замени социалната пенсия по инвалидност, а размерът й трябва да осигурява достойно (не богато, още по-малко луксозно) преживяване в рамките на календарния месец. Размерът на месечната издръжка поради увреждане следва да бъде определена на ниво 1,3 – 1,5 от размера на линията на бедност. Месечната издръжка поради увреждане се спира от месеца, следващ този, в който лицето има подписан договор за работа (трудов или граждански).
  • Оценка на нуждата от лична помощ под формата на финансов ресурс за наемане на асистенти на пазара на труда и задължително извън роднинския кръг, както и на администратор, който да се грижи за формалностите по трудовото законодателство и отчетността.
  • Достъп до специализирани социални услуги – медицинска рехабилитация, образователни или квалификационни курсове, психологическо консултиране и пр.
  • Преценка за необходимите медицински изделия и технически помощни средства – ниско- и високо технологични, които гарантират по-голяма самостоятелност и възможност за социално включване с остойностяване на адаптацията.
  • Проектиране на достъпност в жилището на лицето с увреждане, когато такава е необходима, или в моторното превозно средство, когато има такова, с остойностяване на адаптацията.

При промяна в обстоятелствата човекът с увреждане е задължен да заяви това пред отговорната институция и да бъде подложено на нова оценка на потребностите.

За да се радваме на подобна алтернатива трябва да има компетентни хора, които да правят индивидуална оценка на потребностите, както и институция, която да легализира оценката и тя да носи подкрепата, от която човек има нужда. Добре е тази институция да не бъде Агенцията за социално подпомагане, а да се създадат областни структури на Агенцията за хората с увреждания, в които да се формират и обучат екипи за индивидуална оценка на потребностите.

Всичко това може да се случи в рамките на 6 месеца и от средата на 2019 г. да започне да функционира. В това време трябва да се разработи Методика за индивидуална оценка на потребностите, която да бъде приета с постановление на МС. Важен фактор в системата са експертите, които трябва да бъдат обучени – от доставчик на образователни услуги, университет или организация от страна-членка на ЕС с доказан опит – и наети с договор от МТСП.

В републиканския бюджета за 2019 година можеше да бъде заложена сума от 15 млн. лв. за тази „алтернативна пътека“, а стриктното документиране и анализ на изпълнението можеше да покаже каква е нейната ефективност и ефикасност. Ако броят на кандидатите и техните потребности надвишат заложените средства, ще се формира списък от чакащи – доста разпространена, макар и не похвална, практика в много европейски страни.

Сега вече „мачът е свирен“, но надеждата остава.

Загуба инкасирахме само ние, хората с увреждания, в името на които започна всичко

Седем месеца бдения на палатка пред Парламента под надслов “Системата ни/ги убива” с „едно-единствено“ искане за РЕФОРМА В ПОЛИТИКИТЕ ПО УВРЕЖДАНИЯТА. Палаткови лагери в цялата страна, твърдят организаторите на протеста, все със същото искане, а кавичките в определението му не са нито случайни, нито по погрешка: усиленият труд на държавни чиновници, работни групи и протестиращи завърши със скоростно и по стахановски, в два последователни дни, приемане на два проектозакона – за хората с увреждания и за личната помощ – които бетонираха Системата. Политическата целесъобразност надделя над здравия разум и съвременните социални политики, за да продължи Системата да ни убива, но с повече пари. А иначе, протестът не беше за пари, а за промяна на системата, настойчиво и шумно скандираха протестиращите!!!

Атрактивността на майките (оказа се, малко на брой, но с претенция за национално представителство) и цинизмът на един политик овладяха медийното пространство до степен, в която моралните казуси на родителството и политическият популизъм заглушиха дискусията върху истинските проблеми на Системата и политиките по уврежданията. Никой не разбра какво предвиждат проектозаконите, как ще променят съдбата и ежедневието на хората с увреждания, каква ще бъде Системата, която няма да убива.

Независимо от това познатите „лица на протеста“ посрещнаха Цвета Караянчева, председател на Народното събрание, Хасан Адемов, председател на социалната комисия в Парламента, неколцина депутати от ГЕРБ и Мая Манолова, национален омбудсман и основен автор на законите, на обезтревената поляна пред палатката, за да им благодарят с „хляб и сол“ (саксия с рози и топъл чай) за новите закони.

А те – новите закони – са само и единствено в подкрепа на майките и на Системата такава, каквато е в момента!

ТЕЛК-овете и техните експертни решения продължават да бъдат универсален ключ за всичко: от пенсията за инвалидност през месечните добавки (сега наречени финансова подкрепа) до синьото картонче за безплатно паркиране на автомобил. Разбира се, и за отпускане на пари за „лична помощ“, т.е. за роднините! НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ!

Ключово ведомство за хората с увреждания си остава Агенцията за социално подпомагане, която управлява социалните помощи и е основен крепител на Системата. Както и досега, всички плащания ще минават през нея, но вече отнесени към линията на бедност (348 лв. на месец за 2019 г.), а не към гарантирания минимален доход (75 лв. на месец) – ТОВА Е ГОЛЯМАТА ПОБЕДА НА ПРОТЕСТИТЕ! Помощ за адаптиране на жилище, на моторно превозно средство, за получаване на технически помощни средства – всичко си остава по старому – малко, недостатъчно, остаряло и не-европейско – на калпак, но със 150 млн. лв. повече за 2019 година, щедро отпуснати лично от премиера Бойко Борисов. Докога ще отказваме да се учим от грешките си? Нима с пъти повечето пари за здравеопазване ни носят по-добри здравни услуги? Същата картинка ще наблюдаваме и в политиките по уврежданията – съхранена неработеща система, която гълта милиарди и не работи в интерес на хората, за които претендира, че е създадена!

Не стана ясно кога протестиращите майки се отказаха от идеята за институционално отделяне на социалното включване от социалното подпомагане – основен фактор за смяна на системата. Същевременно обаче законът ни готви истински ведомствен разгул, който най-малко може да доведе до смяна на Системата: освен Министерски съвет, Министерство на труда и социалната политика, Агенция за социално подпомагане и Национален съвет за интеграция на хората с увреждания (макар никъде в закона да не се говори за интеграция, а за социално включване, приобщаване и прочее), се създават Държавна агенция за хората с увреждания“, която ще замени съществуващата Агенция за хората с увреждания (от 2021 г. – голяма реформа!!!), Съвет за мониторинг на политиките за хората с увреждания и какво-ли още не…. Гаранция за хаос и неразбории.

Националното представителство на хората с уреждания – съмнително и съвсем не в духа на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания – вече е регламентирано в закона, за да е сигурно, че Системата няма да се разпадне никога! Именно така наречените национално-представителни организации на и за хора с увреждания, които получават държавна субсидия и участват в политическия процес, бяха трън в петата на протестиращите майки, но в един момент – неясно как и защо – станаха единомишленици и бетонираха статуквото.

„България се нарежда сред малкото европейски страни, в които има закон за личната помощ“, похвали се министър Петков от трибуната на Народното събрание. Това е израз на крайна некомпетентност или нагла лъжа. Първо, разписаното в закона не е „лична помощ“ според принципите на Конвенцията, а начин за осигуряване на допълнителни приходи в семейния бюджет и „заетост“ – по-точно казано осигурителен стаж – на роднините, които полагат грижи за човек с увреждания. Потенциалните ползватели на лична помощ са разделени в 4 групи по степен на „нужда“ – от 15 до 168 часа месечно. Не е ясно още кой, как и къде ще прави оценка на „нуждата“ – да не говорим, че комбинацията от таван на часовете и ниска часова ставка обезсмисля индивидуалното оценяване. А сега да си дойдем и на основната дума: часовата ставка е отнесена към минималната работна заплата с нарастващ коефициент от 1,0 през 1,2 до 1,5. Само бъдещето ще покаже кой извън семейния кръг ще работи за тези пари. Онези, които искат да си наемат асистент извън семейството, ще трябва да направят своя избор измежду „обучени“ кандидат-асистенти, включени в общински регистър – съвършено непознат похват за осигуряване на лична помощ в държавите, където има такава. Поредно доказателство, че не става въпрос за лична помощ, а за нещо друго – български принос в политиките по уврежданията, който няма шансове за Нобелова награда. А че механизмът няма да овластява хората с увреждания и да ги направи независими от семейството, е повече от сигурно!

Онова, което беше сторено тази година, обрича хората с увреждания за години напред на досегашните изолация, зависимост (от Системата) и мизерия. Оставя ги без възможности за избор, както е било винаги и ще продължи да бъде.

Поведението на политиците се нарича ДЕМАГОГИЯ – казано на народен език, ЛЪЖА. Поведението на протестиращите се нарича ПРЕДАТЕЛСТВО, защото този филм, но със заглавие „Деинституционализация“, сме го гледали вече – закриват големи домове, за да открият в пъти повече на брой малки домчета, без нищо да се променя за хората в тях, но с гаранция за съхраняване Системата с много повече пари.

Настройки за поверителност
Ние използваме "бисквитки", за да подобрим Вашето преживяване, докато използвате нашия уебсайт. Ако използвате нашите Услуги чрез браузър, можете да ограничите, блокирате или премахнете бисквитките чрез настройките на Вашия уеб браузър. Ние също така използваме съдържание и скриптове от трети страни, които могат да използват технологии за проследяване. Можете избирателно да дадете своето съгласие по-долу, за да разрешите такива вграждания на трети страни. За пълна информация относно бисквитките, които използваме, данните, които събираме и как ги обработваме, моля, проверете нашите Политика за поверителност
Youtube
Съгласие за показване на съдържание от - Youtube
Vimeo
Съгласие за показване на съдържание от - Vimeo
Google Maps
Съгласие за показване на съдържание от - Google