Писма до Никъде | Център за независим живот

Архив на категорията

Всичко писано през годините!

04/10/2018

МИНИСТЪРЪТ ЩЕ НИ НАПРАВИ ДОБЪР ЗАКОН, АМА ДРУГ ПЪТ!

Аз обичам да пиша писма и… пиша. Писала съм на премиера, писала съм на кмета на Столична община, писала съм на ООН-ето дори. Изобщо, като ми се допише, сядам и пиша писмо. Днес отново ми се дописа. Ама как да не ми се допише, като прочетох последния работен вариант на проекта за закон за хората с увреждания?! То, закон ли е, чудо ли е! Пълно с провокации за писане. Тааа, ще взема да драсна едно писъмце до министъра на труда и социалната политика.

Уважаеми господин Министър!

Искам да Ви благодаря за времето и професионализма, който сте изразходили, за да сътворите тия четиридесетина страници законодателна бащинска грижа за увредените българи. Много грижа, господин министър, много нещо. Чак някак си ми стана неудобно, че съм една от многото българи с увреждания, да ви създавам такъв масраф!

Няма да се отпускам и да разказвам вълненията си като цяло от закона – ще взема отново да се размекна от умиление и ще разводня нещата. Но просто не мога да подмина топлотата и изобилието от грижа в две глави от проекта за закон, а именно Глава трета – ИНДИВИДУАЛНА ОЦЕНКА НА ПОТРЕБНОСТИТЕ и Глава четвърта – ПОДКРЕПА ЗА СОЦИАЛНО ПРИОБЩАВАНЕ!

Уважаеми господин Министър, когато Бог е раздавал доброта и професионализъм, само Вие сте бил около Него. Очевидно!… Или, когато сте творили проекта за закон, на Вас нещо не Ви е било много до мислене, а на колегите Ви нещо не им е било ясно. Знам ли! Но главите, за които Ви говоря са ви се получили направо два шедьовъра. Не че останалата част от проекта им отстъпва, но лично мен тези текстове направо ме заплениха.

Нека да представя все пак кое провокира у мен тези светли чувства. Ще цитирам – „ Чл. 20. (1) Хората с трайни увреждания съобразно индивидуалната оценка на потребностите имат право на подкрепа по реда на този закон:

осигуряване на помощни средства, приспособления, съоръжения и медицински изделия;
покупка и/или приспособяване на лично моторно превозно средство;
приспособяване на жилище;
балнеолечение и/или рехабилитационни услуги;
наем на общинско жилище;
ползване на социални услуги и лична помощ;
месечна финансова подкрепа.“

А? Как да не се умили и развълнува човек?! Права и подкрепа, подкрепа и права! Не само изобилие, ами всичко индивидуално! Абе, няма какво да си говорим – измислено е! Обаче…, разбира се, че има обаче! Как щеше да е българска работата, ако го нямаше това обаче? Та, обаче, малко по-нататък в закона се казва, че всички решения относно потребностите от каквото и да е в живота на човека с увреждане се взимат в съответствие и съгласие със становището в ТЕЛК-аааа! На всичкото отгоре, в чл. 28 се казва следното „Чл. 28. Индивидуалната оценка на потребностите се изготвя по Методика за извършване на индивидуална оценка на потребностите от подкрепа на хората с увреждания, утвърдена от министъра на труда и социалната политика.“

И какво се оказва в края на краищата? Права и подкрепа, подкрепа и права, ама НЕ! Всичко отново ще се определя от вездесъщия ТЕЛК и министъра! До тук с индивидуалните потребности! Също като татко ще ми купи колело, ама друг път. Е, какво да се прави – иначе нямаше да е българско!

Но няма да униваме. Ще си платим на комисията да ни пише малко повечко проценти в ТЕЛК-а и ще продължим нататък. Има си смисъл да продължим. Маалко по-надолу в този шедьовър на законодателната литература има текст, който излива водопади от манна небесна над българина с увреждания. Ама такава манна, че на човек да му се прииска я крак да си счупи, я ръка да си изкълчи, че да се топне и той в тая благодат!

Отново ще цитирам, този път Глава четвърта Подкрепа за социално приобщаване, Раздел I – „Чл. 30. Хората с трайни увреждания имат право на рехабилитация, която е комплексна дейност и включва:

медицинска;
професионална;
социална;
трудова;
психологическа.“ – какво да кажа за това сега?! Рехабилитации, колкото ти душа иска! Отново тази Ваша добра и щедра душа, господин Министър! Поклон доземи и благодарност до живот! Но, чакай да видиш по-нататък! Само медицинската рехабилитация какво предлага – „(2) Медицинската рехабилитация е лечебна дейност, осъществявана от мултидисциплинарни екипи при условията и по реда на Закона за лечебните заведения и на Закона за здравното осигуряване, която включва дейности по:
идентификация на уврежданията;
медицинска и функционална диагностика;
физикална терапия;
говорна и зрителна терапия;
кинезитерапия;
хидротерапия;
ерготерапия;
психотерапия;
поддържаща медикаментозна терапия;
назначаване на медицински изделия, помощни средства, приспособления и съоръжения за хората с увреждания.“! Господин Министър, в тоя закон има рехабилитация за няколко човешки живота! Ако парички не давате, то рехабилитацията сте я излял като от рог на изобилието! Ще вземете да ни излекувате и после премиерът да се чуди къде да ни търси работа на всичките. Щедро, много щедро наистина!

Ох, господин Министър,

Вие направо не ми оставихте сили да пиша повече. Засега толкова. Запазвам си правото да Ви пиша отново. А и как да не Ви пиша, като благодарността и умилението от Вашия грижовен закон непрекъснато ми напомнят за Вас и Системата!

До скоро!

Нина Жишева

29/06/2017

Защо София не е добър пример за подобряване средата на живот с европейски средства

http://bnr.bg/sofia/post/100846692/fandakova-sofia-e-dobar-primer-za-podobravane-sredata-na-jivot-s-evrosredstva

Уважаема госпожо Фандъкова,

Прочитайки материала за Вас и от Вас в сайта на БНР, просто не мога да не Ви напиша отговор!

Как устата Ви изрече изречение от рода на „София е добър пример за подобряване средата на живот с европейски средства“? Как??? И кой Ви я каза тази космата и опашата лъжа? Средата в София, госпожо Кмет, в никакъв случай НЕ Е пример за подобряване, на някои места и за живот не става!

Първо – въздухът в столицата е опасен! Най-вече за малките деца и хората в инвалидни колички, защото те дишат най-замърсения въздух, при това от първа ръка – носовете им са на нивото, на което се отлагат отровните газове от автомобилите. Боя се, че в скоро време ще Ви се наложи да раздавате газови маски на гражданите. Експертите Ви би трябвало да знаят, че застрояване като това, на което сте подложили града ни, не може да доведе до нищо добро. Унищожавате зелени площи, за да строите бетонни сгради! Разрешавате безразборно строителство, което нарушава естествената вентилация на София! Не полагате почти никакви грижи за растителността в столицата и аз твърдя това, защото виждам на всяка крачка занемарени градинки и омърлушени паркове. Единственото поддържано място е бул. България, откъдето минават представителни лица. Но дори и там не се поддържа представително, а като лисицата с опашката. А това НЕ Е пример за подобряване на средата за живот!

Да продължа нататък. Говорите за качество на образованието и социално включване. Знаете ли, има една забавна фраза, която върви из социалните мрежи – ако не можеш да бъдеш добър пример, бъди сериозно предупреждение. Е, относно образованието и включването Вие просто сте сериозното предупреждение. Нещата в тази област в града ни сякаш крещят „Не правете като тях!!!“ Училищата са недостъпни за децата с увреждания, дворовете им са покрити с бетон, сивеят, грознеят. Няма да споменавам колко неграмотни българи бълват всяка година, защото това не е във Вашия ресор. Споменавате, че правите проекти, търсите финансиране. Е, къде отива всичко това, след като от години в тази област в София нищо не се е променило, госпожо Кмет? Аз съм човек с увреждане и недостъпната среда ми пречи да се движа свободно из града ни и е твърде възможно да съм пропуснала нещо, но не знам в София да има общинско място, където столичните деца да имат възможност да се забавляват активно и ефективно, на ниски поносими цени. Може би ще ме оборите.

Да спомена и транспорта. Ех, как благо говорите за големи пари, похарчени за големи работи, но… български, както сме свикнали да си говорим. Метрото! Да, строите метро! Да, метрото може да намали вредите от автомобилния транспорт, вървящ по земята! Да, със строежа на метрото ще се облекчи това наземно движение! Но… тук почват моите мисли и размисли. Както вече споменах, аз се движа с количка. За мен метрото не е най-добрият вариант, тъй като на много места то е недостъпно, недостъпни са и влакчетата му и в него аз изобщо не се чувствам сигурна – никой не ми гарантира, че, ако веднъж вляза в него, ще мога да се возя, да стигна там, където желая и стигна ли, дали ще мога да изляза отново на горната земя. Дали няма да ми се наложи да режа от месата си, за да храня вълшебните птици, да ме изкарат от там. Ох, като се размислих по темата, чак въздух започна да не ми стига, получавам клаустрофобия. Явно, след като завършите строежа на живота си, върху земята ще останем само ние, хората с увреждания и газовите маски.

Трамваите и автобусите Ви, госпожо Кмет, също не са добър пример за подобряване на средата за живеене. Да, има едни сладки, зеленички трамвайчета, които освежават с цвета си, като едни краставички, сива София, но до там! Те също са недостъпни за хора с увреждания!!! Освен това искам да попитам защо решихте да дадете толкова пари – близо 6 000 000 лева – за 27-годиншни превозни средства, които не са пригодени за софийските улици? Та не си ли помислихте, че една толкова стара вещ, която си има работа с електричество, може да започне да бие пътниците с ток? Е, ние, хората с увреждания отново сме пощадени – имаме гума на колелата, а и не можем да се качим в тях. Тук сигурно ще трябва да Ви благодаря. Ама няма! Автобусите няма да ги споменавам – за тях сме се въоръжили с отвертки и от време на време ни се отваря парашутът да успеем да отлепим някоя и друга клеясала рампа и да се повозим. Сигурно и за това трябва да Ви благодаря, но няма да го направя.

И да завърша. Е, краят на изказването Ви ми обясни нещата. Всичко това сте го казала в Брюксел! Защото там хората и понятие си нямат за това как стоят нещата тук, на място. Довеждате разни видни личности от Европа, водите ги на една-две станции на метрото, където им показвате единствената рампа за хора с увреждания, но не им разказвате, че тя е само една, повтарям – една!!! – за цялото метро и след 17 часа я няма, не работи! Показвате им зелените трамваи, които са нископодови, но не споменавате, че те не са подходящи за софийските спирки и улици. Разхождате ги по Цар Освободител и Ларгото, но се молите да не зърнат нескосените бордюри на местата за пресичане. Ако случайно някой от тях забележи, че по софийските улици не се мяркат хора с увреждания, тъжно споделяте, че те са мързеливички и болнички и не излизат много-много. В жилищните квартали изобщо и не помисляте да заведете някого, защото за „подобряващата се среда за живот“ там нямате обяснения.

Е, госпожо Кмет, наговорили сте на европейците еднииии….опашати и космати. Но аз, като човек с увреждане Ви упреквам и съм Ви обидена, че за мен така и не осигурихте добра среда за живеене. Обидена съм, че заблуждавайки Брюксел, Вие нарушихте гражданските ми права!

Искрено Ваша

Нина Жишва

Нина Жишева

23/12/2015

КОЛЕДНО ПИСМО НА НИНА ЖИШЕВА ДО ОБЩЕСТВОТО И ПОЛИТИЦИТЕ

И тази година наближиха светлите Рождествени празници. Все дни, в които всички започваме да искрим от доброта. Около нас става светло, блестящо, съпричастно. Започваме неспокойно да се оглеждаме наоколо, да не би да пропуснем някой страдащ, самотен и тъжен и да го подминем без да сме го дарили с нещичко.

В тези празнични дни обществото се сеща за всичките си аутсайдери, които през останалото време не е забелязвало или се е правило, че не забелязва. Общество и политици свалят вълчите кожи и надяват златни овчи руна за цял месец – ходят по благотворителни събития, пият скъпи вина, похапват екзотични мезета и купуват боклуци на космически цени с една единствена цел – да се изтъкнат като велики филантропи. И държат речи. Речи от рода на:

„Скъпи приятели (това, приятелите, е само за празници. Иначе сме роми, бедни, хора със специфични нужди, инвалиди, деца в риск, хора с увреждания и т.н и т.н), ние отдавна съзнаваме, че ви дължим много. Знаем много добре, че е необходимо да ви допуснем в нашия свят, където много от вас в момента не се чувстват комфортно и много мислим по въпроса и все някога ще го направим.“

А мен веднага ме заглождват едни въпросиии…, като например:

„Уважаемо общество, драги ми политици, за кой свят говорим? Кои сте вие и кои сме ние? Не сме ли едно и също?“ Та аз съм българска гражданка. Как така принадлежа на друг свят? Тук съм родена, тук съм израснала, тук са ми корените и за тук милея.

А на планетата Земя живеят ниски хора, високи хора, хора левичари. За едните масите и столовете представляват същински непристъпни кули, на другите вратите ги карат да се привеждат, за третите дори ножиците са неудобни. За мен, с моята инвалидна количка, той също не става. Спъва ме на всеки бордюр, изхвърля ме от всеки висок трамвай или автобус, затваря вратите си пред мен на всяко стълбище, зарязва ме в подножието на високите си сгради с всеки тесен асансьор, превръща собствения ми дом в затвор с непревземаемите стъпала до входната врата, отхвърля всяко дете с увреждане с липсата на толерантност, с липсата на креативност на образователния процес, със стълбите в училищата.

Защо го създавате този свят, дами и господа? Кой ви позволи да изхвърлите от света човешки същества и да го наречете „свой“? Кой ви даде правото да си създавате свят само по ваш аршин?

Хубаво е да се чувстваш всемогъщ, нали, уважаеми дами и господа политици и държавници? Страхотен гъдел е да се събуждаш с усещането за божественост, от която зависят човешки животи, нали? Няма сравнима емоция с това да се усещаш като Велик Обгрижвател на инвалиди; да им подхвърляш жалки трохи, убеждавайки ги, че без вас няма да се справят с нищо в живота си! Неописуемо е да успееш да убедиш някого, че всъщност той нищо не струва, а в същото време да бъде безценен извор на облаги за теб – лични, финансови и обществени. Иначе какво бихте правили по празниците, когато трябва да демонстрирате филантропията си, когато трябва да поизлъскате още малко Егото си, да поизпъчите златното си сърце, защото иначе блясъкът ви отдавна е олющен и очукан.

Аз не искам нищо повече от това, което вие имате. Настоявам да заема своето място в общия свят, принадлежащ на всички човеци! Защото ми се полага.

И накрая, ще споделя обещанието, което си давам да изпълня през следващата година:

Ще продължа да се боря за правата – моите и на всички българи с увреждания, ще продължавам да настоявам за мястото си в нашия общ свят!

Честито Рождество, дами и господа!

Нина Жишева

24/09/2015

ПИСМО ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА ПАРЛАМЕНТА

Здравейте, госпожо Цачева!

Пиша Ви писмо, защото вчера не можах да се срещна с Вас. В 10:30 часа дойдох в градинката зад сградата на Парламента, заедно с множество хора с увреждания, за да проведем за пореден път своя Поход за независимост. Бяхме поканили и Вас, специално (!), за да Ви връчим (отново!) проекта за Закон за лична помощ, който изработихме още преди шест години. Тогава отново Ви го връчихме, но Вие и Вашите колеги депутати си го подхвърляхте единствено между стаите и за съжаление никой не го внесе в пленарна зала. Явно всички сте го намерили за безинтересно четиво – май всичко свързано с реалната интеграция на хората с увреждания за Вас е такова – и сте го захвърлили в коша.

Пиша, за да Ви кажа, че вчера активни хора с увреждания от столицата и цялата страна преодоляха редица трудности – среда, враждебна за всяка количка, липса на достъпен транспорт, липса на лична помощ – отделиха от времето си, ангажираха приятели и близки, родители доведоха децата си, украсихме градинката с послания и информационни табели и материали, донесохме и балони, положихме усилия, за да привлечем вниманието както на съгражданите и сънародниците си, така и на Вас към проблемите си. Защото, госпожо Цачева, ние, българите с увреждания имаме реални проблеми, живеем трудно, живеем въпреки системата, която Вие и Вашите колеги нареждате като в една зла игра, където ние сме единствените губещи. Но Вие не дойдохте! Така и не изпратихте дори някой свой подчинен! Фризьорката си да бяхте изпратили, госпожо! Да бяхте уважили по някакъв начин тези, които допринесоха за това Вие да работите на тази престижна длъжност!… Явно от Вашия трон гласът на хора като нас не се чува изобщо!

Пиша Ви, за да Ви кажа

Госпожо Председател на 43-тото Народно събрание, вчера, на 23-ти септември 2015 година, Вие обидихте десетки българи с увреждания, като ги пренебрегнахте и за пореден път демонстрирахте с безхаберието си каква е реалната стойност на българските депутати! Не я харесвам тази дума, но нарочно я използвам, защото аз лично не ви смятам за народни представители. На 23-ти септември 2015 г. Вие демонстрирахте, че НЕ НИ ПРЕДСТАВЛЯВАТЕ! Вчера аз вдигнах доверието си от Вас и парламента, който Вие председателствате! Сигурна съм, че и други ще ме последват.

Вдигнах и уважението си от Вас като политик, депутат и човек,

Нина Жишева

13/12/2013

Андерсен по български

Здравейте, господин Премиер!

Най-напред да Ви честитя Рождество и да Ви пожелая щастлива Нова година!

Да, господин Премиер, наближават празници. Прекрасни дни, всеки от които понесъл своето вълшебство на светостта и спасението, магията на бъдещето и неизвестността. Всички знаем колко добри и светли ставаме в такива моменти, мисълта ни винаги се протяга към другия, към създаването на неговото щастие. От друга страна, въображението ни се развихря и прелита около земното кълбо по няколко пъти на ден в търсене на кътче, където бихме желали да празнуваме тази година. Дали на плаж из Бермудите или Хавай, в Нова Зеландия ли да посърфираме или в Австралия, къде да покараме ски – дали в Швейцарските или в Австрийските Алпи. Все трудни за вземане решения, нали! Това е вашата празничност с нейните трудности, господин Премиер. Но има и една друга празничност, онази на моите приятели, на хиляди хора с увреждания в България, които на Рождество ще бъдат сами… с Бога… или без него. Защото много от тях вече не вярват в нищо; защото всички те са хора, зарязани от всичко живо наоколо, от род и държава.

Господин Премиер,

Ще си позволя в предколедните дни да Ви припомня една изключително скъпа на мен приказка на Андерсен. Приказката за онова мъничко, прекрасно момиченце, което изтлява бавно пред бляскавата витрина, заедно с последните клечки от кибритчето си. Всяка една клечица е блестяща и топла мечта, която грее, но не стопля. Не топли, защото е измамна! Нека и аз да запаля няколко кибритени клечки и да ви покажа някои от моите приятели, господин Премиер.

Палвам първата клечица и ви представям:

Моят приятел Б. е в своята истинска житейска зрялост – в началото на 40-те си години. Завършил е висше образование, работил е допреди няколко месеца. Сега не работи, не излиза навън, единствените разходки, които прави са между стаята, хола и кухнята. Приятелите му идват да го виждат все по-рядко и по-рядко, защото за тях излизането навън не представлява никаква трудност, заети са. Приятелката, с която доскоро бяха много близки и имаха много общи мечти, все още го носи в сърцето си, но той се страхува, че и тя ще си иде някой ден и вече не говори за нищо, свързано с бъдещето. И защо е всичко това, ще ме попитате вие, господин премиер, и аз ще ви отговоря: всичко това е не защото моят приятел Б. има прогресивна мускулна дистрофия, която напоследък го е съборила в инвалидна количка, а той живее на втория етаж и няма кой да му помогне. Само затова!

Палвам втора клечица и:

Ето го и моят приятел Л. Мъж, попревалил вече житейския си път, който през цялото си време го е вървял с достойнство, изкарвал е хляба си честно, опитвал се е да сбъдва мечтите си. Винаги ме е впечатлявал с брилянтното си чувство за хумор и остроумието си, беше чест за всяка компания той да е с тях. Сега обаче Л. е съвсем сам, не може да стане от леглото си, по цели дни гледа в тавана или в малкото телевизорче, с което често се кара, само за да чуе глас от жив човек. От време на време идва близка родственица, която оставя на една ръка разстояние вода и храна, почиства набързо, понатекне, че времето й е оскъдно и си отива. И Л. има тежко физическо увреждане, което го вкара в количката, но след време го тръшна в леглото и не го пусна от там и Л. тихичко си лежи, оглушал от самота – няма кой да го вдигне от леглото и да го сложи в количката, да го изведе на въздух. Отговорът за хора като него е прост и се нарича лична помощ. А той няма право на такава, тъй като не води активен живот. Приемате ли такъв цинизъм, господин Премиер? Аз не мога….но вие сте друго нещо, вие сте премиер….Какво ли разбирам аз?!

Палвам третата клечица и

Виждате ли тази къщичка, господин Премиер? Това е къщичката на едни много специални и прекрасни млади хора. Те се смеят с цяло гърло и са непокорни точно, колкото подхожда на младостта им . Мечтаят да променят света, да създават семейства, да отгледат челяд, да работят за хляба и бъдещето си. Не, те не са братя и сестри. Нямат никаква връзка помежду си, освен факта, че всичките са прекарали първата, за сега, част от живота си в домове и институции. През цялото време там някой ги е наблюдавал, писал е графиците на дните им, учил ги е да правят грозни цветя от избеляла разтегателна хартия и вази от отрязани пластмасови шишета. Тези младежи не са от най-учените, не са дори достатъчно грамотни, но то е не защото са глупави. Така е защото през целия им досегашен живот някой ги е лъгал, че се грижи за тях, лъгали са ги, че тази къщичка е домът им. Твърдя, че са лъгани, защото в чий дом се пишат графици за ставане и лягане, в чий дом се подават заявления за излизане навън? В чий дом някой непрекъснато те наблюдава и те заплашва, че, ако не слушаш, ще бъдеш изгонен от там, а ти няма къде другаде да отидеш. Тези млади хора не са извършили никакви престъпления нито са дребни хулигани. Те са младежи с увреждания, които нямат бъдеще, защото никой не си е направил труда да ги подготви за това, защото с програма за протичане на деня и с умения да правиш грозни хартиени цветя бъдеще не се гради. Съгласете се с мен, господин Премиер – за длъжността, която заемате в момента, вие сте положили малко повече усилия, нали? Но, ах да! Как бихте допуснали, че човек с увреждания може да стане премиер, нали?

Няма да паля повече клечки, господин Премиер, нищо че в приказката клечиците бяха цяла връзка. Ще спра до тук, защото моите приятели, които ще прекарат своята Коледа сами, тъжни и със студенина в душите си са хиляди. Трябват ми много, а и… дали вие бихте ме забелязали с моите бледи клечици от светлината на Хавай или от височината на Алпите? Едва ли…

Е, господин Премиер,

Весело и светло Рождество и

Честита Нова година!

Пожелавам ви един от многото подаръци, които със сигурност ще получите, да бъде едно по-голямо сърце и една по-топла душа.

А аз ще пожелая на себе си и на хилядите си приятели с увреждания нов премиер, такъв, който ще работи така, че да могат всички българи да имат по-светли и по-щастливи празници, без изключение и независимо дали имат или нямат увреждане.

Нина Жишева

03/12/2012

Здравейте, господин Премиер! – VІ

Здравейте, господин Премиер!

Отдавна не съм Ви писала и много се надявам, че не сте ме забравил! То и защо да ме забравяте – нищо особено не се е случило нито за мен, нито за хората като мен, които живеят … нека да го нарека странен живот на хора с увреждания. Все така ни е трудно, все така сме принудени да приемаме голямата лъжа, че ако домът, където ни местите, става малко по-малък от големия, който Вие и Вашата система йезуитски приемате за балканска гордост, е промяна в статуквото. Не, господин Премиер, това не променя дори и на йота жизнения ни стандарт. Ние продължаваме да си живеем в институции, продължаваме да бъдем зависими и изолирани. Но това вече сме си го казвали.

Ще попитате защо тогава отново Ви пиша, защо отново Ви губя ценното време, което Вие обикновено прекарвате в мъдро (?) ръководене на държавата? Пиша това писмо по две причини.

Първо – днес е 3-ти декември, Международният ден на хората с увреждания. Дни като този трябва да мотивират държавните мъже към по-ефективни политики в областта на уврежданията, към по-мъдри държавнически решения, които да гарантират достойнството и независимостта на хората с увреждания. Защото ние също сме граждани на тази страна, независимо дали Ви харесваме или не.

Втората причина, която ме тласна към компютъра и ме вдъхнови да Ви пиша, е предаването на една от националните телевизии „Предай нататък“. Оставям настрана мнение си към подобен род предавания, които някак си не съвсем почтено демонстрират изключително лични истории. Мен не могат да ме убедят, че са предвидени да събуждат човещината у хората. Стоят ми като градене на телевизионен имидж . Но това са само лични мисли. Друг е мотивът ми да Ви пиша.
Господин Премиер, ако аз мога да реша дали да гледам това предаване или не, то Вие задължително трябва да го видите! Не знам като какъв формат е било предвидено да излезе в ефир, но според мен се е получил прекрасен пример за това как правителството не е свършило нищичко от социалната си политика и господата от телевизията услужливо Ви представят един изключително полезен наръчник за водене на успешни социални практики. Гледайте и ще видите колко българи вегетират само защото имат ампутиран крайник, а протезата струва десетки хиляди лева. Гледайте и ще научите, че в България има хора, които не мога да си влязат в тоалетната, само защото вратата е тясна за инвалидната им количка. Гледайте и ще разберете колко е трудно на хиляди майки да бъдат само безпомощни наблюдатели на умиращите си деца, само защото България не може да им осигури лечение, което в чужбина е рутинна процедура. Гледайте и ще се запознаете с отчаяни и смачкани хора, които броят стотинките, за да нахранят децата си; ще зърнете разплаканите очи на деца, които се молят за изцелението на сестричките и братчетата си; ще се запознаете с млади жени и мъже, които с години не са напускали дома си, тъй като той е на етаж, по-висок от първия, а инвалидни колички не могат да преодоляват стълбища… и, господин Премиер, ако все още държавническото Ви сърце не е отвърнало главата ви от телевизора, ще видите стотици хиляди българи, които са се свили в ъгъла и очакват чудо, което всъщност се нарича социална политика и е задължение единствено и само на държавата.

Е, това е за сега, господин Премиер!

С поздрави, по случай 3-ти декември,
Нина Жишева

Нина Жишева

Писма до Никъде

25/10/2012

Здравейте, господин Премиер! – V

Аз отново Ви пиша писъмце. Като един истински Весел Патиланчо. Няма да обяснявам доколко съм весела, но патиланството, повярвайте ми, си е напълно истинско и реално. И то не, защото се заигравам с Гана, Мика, Дана, Панчо, Ганчо, Данчо в копривата, а защото ежедневието ми непрекъснато се блъска в глупавото, остаряло и вредно законодателство в сферата на уврежданията, ежедневно се мъчи да се откъсне от задушаващата хватка на системата, претендираща, че работи в сферата на уврежданията.

В началото на седмицата, обсъдихме предложения от Агенция за социално подпомагане Проект на Насоки за кандидатстване по схема “Живот в общността” от 12.10.2012 (повече виж тук). Първоначалната приятна изненада от факта, че виж ти! някой изпраща документ, уреждащ бъдещо финансиране, за обсъждане и становище на граждани, много бърозо се стопи и се превърна в огорчение. Още след първите няколко абзаца, които очевидно носеха белега на популярното действие „копи-пейст“, където по европейски се говореше за европейски нормативни документи и актове, нагазихме в останалата хубава работа, дето е хубава, ама българска! Очите ни избоде категоричната подмяна на понятията, натъкмяването на фрази и изрази, изопачаването на идеи и определения, с единствената цел – да се грабнат едни 30 000 000 (ще го изпиша и с думи – ТРИЙСЕТ МИЛИОНА!!!) български лева. Будната ни гражданска съвест и душа веднага се наежиха, рецепторите ни се изостриха. И, както очаквахме, стигнахме до местата, които ни накараха да седнем, да напишем и да изпратим критичното си становище, с надеждата, че този път ще успеем да предотвратим поредното прахосване на милиони за сметка на хората с увреждания в България. Веднага последва покана от страна на АСП и вчера, 24 октомври, бяхме приети от четири дами, служителки в Агенцията. Разбира се, длъжностите на всичките бяха от рода на Експерт и Специалист, но аз ще им спестя неудобството и няма да го спомена, защото след срещата останах с блудкавото и възкисело усещане, че си бяхме изгубили времето да разговаряме с хора, които не са запознати дори с терминологията на дискутирания документ. Но не това е най-важното, за което ми се роди желанието да Ви пиша. Невнятни и изненадани чиновници в България дал Господ.

Основната причина, която ме накара отново Ви пиша писъмце, господин Премиер, е поредната злоупотреба с хората с увреждания и с много пари, предвидени да се похарчат на вятъра. Защото да говориш за деинституционализация на хора, докато само ги преместваш от един „дом“ в друг, е нищо друго, освен злоупотреба и измама! Да определяш дневния център за възрастни с увреждания като услуга в общността, е измама! Да принудиш хора да живеят в център за настаняване от семеен тип (където те дори и семейство като хората не могат да създадат, дори и само в такъв център влюбването и сключването на брак се превръщат в казус, а подобен казус противоречи на друга част от тъпото законодателство), твърдейки, че предлагаш живот в общността, е измама! Прахосничеството на 30 милиона лева във време, когато твърдите, че нямало пари за помощни технически средства, за нормални социални политики, за реални услуги в общността, не е нищо повече или по-малко от престъпна злоупотреба и измама, господин Премиер! ДА УПОТРЕБЯВАШ ЖИВОТА НА ЧОВЕШКИ СЪЩЕСТВА, ЗА ДА НАЛИВАШ ОГРОМНИ СРЕДСТВА ЗА ЗАПАЗВАНЕ НА ЕДНО ОСТАРЯЛО И ЖЕСТОКО СТАТУКВО, Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ!

Защото дори във фазата „копи-пейст“ на споменатия проект, майчински загрижените експерти неволно са пропуснали да заличат изречението „…. голяма част от навършилите пълнолетие младежи…. са неприспособими към реалния живот след напускане на институцията – нямат жилища, нямат изградени социални умения, липсва подкрепяща среда за тяхното социално включване.“ И с пълно право се просълзяват и едва закърпват разбитите си сърца, чуят ли да им се предлага „миличките, нещастни хора с увреждания“ да получат възможността сами да избират и решават живота си. С пълно право кокорят изумено очи, когато им предлагаме да дадат възможността на тези хора реално да заживеят в общността, и потресени да проплакват „ама как така?! Та те нищо не умеят, нали са хора с увреждания!“ Защо е толкова трудно, господин Премиер, Вашите чиновници да бъдат убедени, че хората не умеят да се справят с живота си не защото имат увреждане, а защото нямат възможност да го направят, защото никой не ги е научил и не им е помогнал за това? Защо ви е толкова трудноза разберете, че социалните домове, независимо как ще ги наречете и колко големиили малки ще ги направите, унищожават човешките същества и създават еднисмачкани, отчаяни, обезобразени духовно и непотребни създания, които нямат никакво бъдеще, а и самите те не го желаят.

Ето заради всичко това аз, господин Премиер, не искам да бъда причина за прахосничество и пилеене на пари, отказвам да Ви съдействам за създаването на тия смачкани зомбита, които само приспиват гузната Ви съвест, но не живеят собствен живот. Моля, спрете да се грижите за мен и да ме използвате за оправдание на злоупотреба с пари както от Европа, така и от България! Или им се скарайте малко на тези Ваши министри, експерти, специалисти и тем подобни отявлени и некадърни чиновници да вземат да влязат в час и изработете закони, които ще работят в полза на хората или престанете да ни употребявате за недодяланата си политика.

Нина Жишева

04/10/2012

Здравейте, господин Премиер! – IV

Здравейте, господин Премиер!

Боя се, че вече сте ме забравили, тъй като неотдавна, на 24-ти септември, аз и още над сто мои приятели положихме огромни усилия да се преборим с враждебната среда наоколо, с недостъпния транспорт, с липсата на лична помощ, т.е. асистенти, за независим живот. Събрахме се от цяла България и Ви дойдохме на крака, точно пред входа на работното Ви място, донесохме Ви и подарък дори – пет пълни урни, в които събрахме подкрепата на сънародниците си. Но Вие така и не се показахте. Да, предполагам, че задачите на един държавен мъж винаги са много важни, тежки задачи, отговорни, а ленти за рязане колкото искаш. То детски ясли, то параклиси, то павилиони за вестници… все важни държавни обекти. Може ли без да им бъде клъцната лентичката?! Напълно съм наясно, че би било израз на непростимо дебелоочие някакви си хора с увреждания да си галят самочувствието с надеждите да бъдат приети от един толкова зает премиер. Добре поне, че по телевизора през час Ви показват, зер пък ние да не Ви забравим.

Но да си дойда на думата, господин Премиер. След като Вие не сколасахте да уважите поканата на стотина българи, които искаха да Ви кажат нещо, което за тях означава живота им, нека аз сега да ви го кажа, защото гледам, че безумните решения на кабинета Ви продължават. Има министерско решение за увеличаване на бюджетите на социалните домове с 10% за следващата година! Ама спрете се, бе хора! По ваши изчисления тези 10% представляват една страховита сума от 16 милиона и половина! Ами това са си много пари откъдето и да го погледнеш! Още повече, че ще се хвърлят на вятъра, за нещо, което е абсолютно погрешно, непотребно, за нещо, което трябва да бъде премахнато в България. Ето затова трябваше да ни чуете не само на 24-ти септември, господин Премиер! От години вече ние говорим, че социалните домове, независимо колко са големи или малки, независимо дали Вие ги наричате „китни и уютни защитени жилища“ или „най-големият дом за възрастни хора с физически увреждания на Балканите“, те просто си остават едни дупки, в които потъват както народни пари, така и стотици, ако не и хиляди човешки животи! Вземете ги стегнете малко тия Ваши министри, да си седнат на задниците, да си размърдат мозъците и да започнат да мислят смислено. Сам си спомняте колко жално и горко плака министър Атанасова, когато забеляза със зоркото си око 16-годишното момиче от дома в Плевен, което тежеше само 7 килограма. Да ви разкажа ли за млади хора, които на по 22-24 години още не са завършили средното си образование, но не защото имат проблеми с научаването или интелектуалното си развитие. Просто защото от деца се скитат по малки и големи домове из цялата страна. Или да ви пошушна приказката за изгубените души, които се скитат без надежди и мечти из коридорите на дома в Стара Загора? Искате ли да чуете и историята на няколко млади хора, които нямат никакво бъдеще – нито лично, нито професионално – само защото са обитатели на защитено жилище в едно китно, но забутано селце в България? И знаете ли какво, господин Премиер, само отстрани и от много далече тези обиталища могат да бъдат приети за дом на когото и да било. Отвътре те изглеждат съвсем различно. Там няма мечти, там няма надежда. Там просто животите бавно изтляват…И вашите 10% не биха спасили от бавната и тиха смърт нито един от обречените да живеят в социални домове или защитени жилища българи.

Нина Жишева

12/05/2012

Отново посяха жълтичките ни в Полето на чудесата

ОТВОРЕНО ПИСМО

ДО

БОЙКО БОРИСОВ, МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

СИМЕОН ДЯНКОВ, ВИЦЕПРЕМИЕР И МИНИСТЪР НА ФИНАНСИТЕ

ТОТЮ МЛАДЕНОВ, МИНИСТЪР НА ТРУДА И СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА

ТОМИСЛАВ ДОНЧЕВ, МИНИСТЪР ПО ЕВРОПЕЙСКИТЕ ФОНДОВЕ

КОПИЕ:

bTV, NTV, БНТ, СКАТ тв, bbT, tv7, канал 3, tv+, тв Европа, ЕВРОКОМ тв,

ON AIR TV, БНР, Дарик радио, БТА, агенция Фокус, Медиапул, БГ НЕС,

в-к Капитал, в-к Дневник, в-к Труд, в-к 24 часа, в-к Стандарт, в-к Дума и др.

ОТ

МИТКО НИКОЛОВ, гр. Видин, ул. „Св. Методий“ № 30; тел. 0886 705 383

ПЕТЪР КИЧАШКИ, гр. Видин, ул. ж.к. „Бонония“ 14, вх. Г, ет.4, ап. 68; тел. 0885 547 199

КАПКА ПАНАЙОТОВА, гр. София, ул. „6-ти септември“ № 37; тел. 0888 504 325

ГОСПОДИН МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ,

УВАЖАЕМИ ГОСПОДА МИНИСТРИ,

Поводът за нашето писмо до вас и медиите в България е решението на Кабинета, взето на 9 май 2012 г. за препотвърждаване статута на национално представителство на пет неправителствени организации на и за хора с увреждания за срок от три години. Това са Съюзът на инвалидите в България, Асоциацията на родители на деца с увреден слух, Съюзът на слепите в България, Асоциацията на родителите на деца с нарушено зрение и Съюзът на военноинвалидите и военнопострадалите. Намираме това решение за скандално и го заявяваме от името на стотици хора с увреждания, които са възмутени от пълното пренебрежение на кабинета към представени факти и обстоятелства, които говорят за несъстоятелност на въпросните организации, необходимост от проверка и строг контрол спрямо критериите за национална представителност и преосмисляне на ролята, която им се отрежда. Политиките на държавата, лансирани от сега претендиращите за такава представителност организации, поставят хората с увреждания в унизително положение, поддържат тяхната сегрегация и зависимост.

Недоумяваме основанията за взетото решение при положение, че на 23 април т.г. имахме среща лично с министър Тотю Младенов и той ни увери, че предстои проверка на тези организации по критериите за представителност. Именно министърът каза, че при него са идвали много хора с увреждания, които не се чувстват представлявани от тези организации. При липсата на данни за осъществена такава проверка, как Кабинетът излиза със съобщение за медиите, в което се казва, че „Организациите са регистрирани в обществена полза и отговарят на общите и специфични критерии за признаване на представителство на национално равнище“? На същата среща министърът ни информира, че министерството на финансите прави проверка на изразходваните средства от национално представителните НПО. Много бихме искали да знаем дали е приключила проверката и какви са резултатите от нея. При липсата на такава информация ще приемем, че отново се дават власт и субсидии на хора и организации, които са без доказан статут и правомерни действия.

Решението на Кабинета още веднъж възпроизвежда и утвърждава за поредни три години едни изкривени, неадекватни, морално остарели и непрозрачни структури, които консултират държавата в правенето на политики чрез Националния съвет за интеграция на хората с увреждания (НСИХУ). В последните месеци НСИХУ бе публично дискредитиран. Нека още веднъж ви припомним фактите:

1. Три неправителствени организации – Институт за модерна политика; Български център за нестопанско право, Български хелзинкски комитет – анализираха работата на НСИХУ, където мнозинство и водеща позиция имат национално представителните организации на и за хора с увреждания, и установиха, че тя е непрозрачна и неефективна, че подкрепя ценностно остарели и неадекватни политически решения, които водят до крайно ниско качество на живот на хората с увреждания. Докладът от анализа и препоръките към него бяха предоставени на министър Дянков, министър Младенов и на шефа на кабинета на министър-председателя, Румяна Бъчварова, през септември 2011 г. Реално отговор не последва и това ни кара да си мислим, че прозрачността на работата на Кабинета и ръководените от него консултативни съвети е повече въпрос на връзки с обществеността, отколкото на принципи.

2. Даването на бюджетни пари на „национално представителни организации“ без да бъде контролирано тяхното изразходване, каквато е практиката на МС от години, говори за безотговорно и безразсъдно харчене на публични пари във време на икономическа криза. Докладите от национално представените организации, срещу които се отпускат тези средства, са доказателство за пълна липса на политически и интеграционни идеи в полза на хората с увреждания; за сметка на това ясно се вижда как основните средства отиват за пътувания в чужбина и за издръжка на офиси. Точно тези факти изнесохме на 4 май на пресконференция и протест пред Парламента, които бяха широко отразени в българските медии. Какво излиза сега – че няколко дни по-късно вие доказвате, че не ви е грижа как се чувстват хората с увреждания в България, стига няколко удобни за вас неправителствени организации да имитират правене на социална политика?

Поздрави, но без уважение, докато не го спечелите

Митко Николов – mitkonik@gmail.com

Петър Кичашки – peter.kichashki@gmail.com

Капка Панайотова – kapkap@mail.orbitel.bg

Здравейте, Господин Премиер!

Ехооо, тук съм! Не, не там! Не гледате в правилната посока, господин Премиер! Аз и моите приятели, хората като мен, тия с уврежданията, не сме по линията на погледа Ви. Вие отново си затворихте очите пред нашите протести, отново си изиграхте хорото по Вашата си свирка. И сега отново ще ни разказвате приказката как сте посадили жълтичките ни в Полето на чудесата, наречено по нашенски НСИХУ, за да порасте златно дърво.

Точно преди 8 дни, на 4-ти май, в деня, когато протестирахме пред сградата на Парламента, по случай европейския ден за протест на хората с увреждания, журналисти ме попитаха как аз, като един обикновен човек, си обяснявам причината, по която държавата допуска безумното разхищение на милиони левове от и без това опосканата държавна хазна. Тогава сърце не ми даде да спомена думата непукизъм, патриотизъм някакъв ли, що ли, не ми позволиха да говоря за безхаберие на държавата, за некадърност, за липса на държавнически умения. Неотдавна Вашият финансов министър си развихри въображението и предложи да започне да продава държавни имоти, за да изкрънка пари за пенсии и социални плащания. Непрекъснато слушаме къде колко пари не стигат. Ние, на нашия протест, се опитахме да Ви покажем фактите относно как едни големи пари най-безочливо се харчат по напълно погрешен начин. И ето, тези дни, Вие и Вашето правителство отново взимате безумното решение и отново давате възможност на същите организации да злоупотребяват с пари от бюджета и то не защото са свършили много добра работа, а само защото се кланят най-ниско и поддържат лакейските си дрешки най-чистичко, пригласят Ви с най-сладките ангелски гласчета.

Уважаеми господин Премиер!

Аз не можах да отговоря на журналистите, но сега настоявам Вие да отговорите на мен.

Защо българската държава взима такива грешни и вредни решения?

Защо с толкова лека ръка продължавате да допускате по напълно законен начин да се разхищават милиони?

До кога казионни организации ще ни съсипват живота?

До кога ще закопавате парите ни и ще ни убеждавате, че водите разумна държавна политика?

Аз, господин Премиер, не вярвам на тези приказки и затова слагам и аз своето име и подписа си под Отвореното писмо на МИТКО НИКОЛОВ, ПЕТЪР КИЧАШКИ И КАПКА ПАНАЙОТОВА.

Бройте ме и мен,

НИНА ЖИШЕВА, nina_nina1956@yahoo.com

Нина Жишева

26/03/2012

Здравейте, господин Премиер! – III

Здравейте, господин Премиер!

Пиша Ви отново, твърде скоро след последното си писмо, докато не сте ме забравили. Но това е не, защото много ми домъчня за Вас, нито защото искам да Ви безпокоя или да Ви досаждам. Пиша поредното си писмо до Вас, защото неотдавна разговарях с мои приятели, които, поради увреждането си, са принудени да ползват услугата „Асистент за независим живот“, предоставяна по нарочна Наредба на Столична община. И, за да премахна всяка възможност за неразбиране, за недоразумение, още в началото ще Ви дам обяснение на понятието „независим живот“.

“Независимият живот не означава, че ние искаме да правим всичко сами, че не се нуждаем от никого или че желаем да живеем в изолация. Независимият живот означава, че ние настояваме за същите възможности за избор и контрол върху ежедневния си живот, нещо което нашите братя и сестри, съседите и приятелите ни получавам даром. Ние искаме да живеем в нашите семейства, да учим в кварталното училище, да ползваме същия автобус, както нашите съседи, да работим на работни места, които съответстват на нашето образование и интереси, както и да създаваме свои семейства. Ние сме напълно обикновени хора, които споделят еднаква нужда да се чувстват включени, признати и обичани.“ – д-р Адолф Рацка – директор на “Институт за независим живот” в Стокхолм и основоположник на “Европейска мрежа за независим живот”.

Уважаеми, господин Премиер,

Както сам виждате, ние не искаме нищо повече от всички останали. Ние водим тежка борба за всичко онова, което Вие и хората като Вас, т.е. тези без увреждания, просто го имат. Не капризничим, не прекаляваме в исканията си, не преувеличаваме нищо. Искаме своя си живот. Само това! Да можем да го живеем достойно и пълноценно. Защото сме нормални човешки същества. И тъй като наредбата, която регламентира услугата „Асистент за независим живот“, измайсторена от гениалната мисъл на общинарите, осигурява въпросните асистенти само за по няколко часа на ден, само за по няколко дни в месеца и то само при едни измислени-недомислени условия, ние вече трета година се стараем да се научим да дишаме, да се храним, да се мием, да съществуваме според този безумен график. Но, да си призная, някак си все не успяваме. И то, за огромна изненада на Вас или на общинските мъдреци, не защото сме увредени, а защото сме напълно обикновени хора.

Опитвам се да се поставя на Вашето място, да мисля с Вашия разум. Признавам си, не ми се отдава. Не мога да проумея кое толкова много Ви затруднява да ни приемете като обикновени хора, да спрете да мислите, че ако седим в количка, за нищо не ставаме. Не можем да говорим, не ядем, не ходим в тоалетна, не се мием, не ни минава през ума, че бихме могли да имаме приятели, с които да излезем. Изобщо не допускате, че можем да обикнем някого и да създадем семейство и деца. Вие поне ходите в чужбина. Там със сигурност Ви е направило впечатление колко много хора с увреждания си имат, щъкат по улиците им, работят, учат, прегръщат се, целуват се, спортуват, живеят. Не Ви ли се струва цинично, господин Премиер, когато чуете деца, които са обречени да живеят в пълна изолация по домовете си, да рецитират прекрасното стихотворение „Аз съм българче“? За Вас не знам, но на мен косите ми настръхват, душата ми се разплаква. Тези прекрасни създания виждат толкова рядко градинката пред дома си, та камо ли „наште планини зелени“. Поради липсата на адекватна асистентска услуга, майките им така и не смогват да се справят с къщната работа и да отгледат детето си, чийто живот е бил преобърнат наопаки от увреждането. Коя България обичат тези деца? И за какво я обичат тая България? В България да бъдеш човек с увреждане означава присъда, господин Премиер! Жестока присъда, доживотна! Да бъдеш човек с увреждане тук означава да обещаваш всяка вечер на детето си, че няма да допуснеш социалните да ти го вземат и да го пратят при приемно семейство, не защото си лош родител, а защото ти си на количка. Означава да лежиш в леглото си до обяд и да чакаш сестра ти да дотича през обедната си почивка, за да те облече набързо и да те нахрани. В България социален живот означава да прекараш няколко часа в клуба на инвалида с други инвалиди, да идеш на рехабилитация, да посетиш лечния си лекар. Социално включване означава да плетеш дамаджани в дневния център, който носи гръмкото наименование Център по интереси, да оцветяваш книжки пак там, да участваш изключително активно в сезонните благотворителни акции на фирми, медии, политици. В България трудова заетост за хора с увреждания означава измисляне на надомна работа, от чийто резултат никой не се нуждае или каквато и да е друга работа по правителстевна програма, за която се получава единствено минималната работна заплата, независимо от образованието и квалификацията на хората. Тук човек с увреждане означава болен човек. Ако си в количка те смятат за тъп, глух и сляп и никой не говори на теб, а на този, който те вози. В столицата на тази България да се класираш за услугата „Асистент за независим живот“ трябва да рисуваш пентаграми и да редиш заклинания. А и в това няма кой знае каква гаранция, че ще се откриеш сред късметлиите, защото никой все още не е разгадал тайнството, по което определен брой точки се превръщат в някакъв брой часове. Да не говорим, че огромна час от тия точки се изпаряват незнайно защо и изчезват яко дим.

Дълго ми стана писмото този път, господин Премиер, но и болката, с която го пиша е голяма. Знам, че ще ме попитате защо пиша на Вас, след като проблемите с асистента за независим живот трябва да се отнасят към Столична община. Така е. Само че ние много отдавна отнасяме проблемите си там, оставяме им ги и… проблемите ни си остават само отнесени, оставени и нерешени. Миналата година дори се приковахме с вериги пред сградата на общината. Приковахме се ние, потребителите на услугата, а не ония, които само претендират, че ни представляват. Пак нищо не успяхме да променим.

Сега аз реших да опитам и с ходатайство. Всеизвестен факт е, че Вие и кмета на София сте близки приятели. Много пъти сте я хвалили, че е човек, с когото лесно се работи и се разбира от половин дума. Всички знаем колко много постигна Столична община с Ваша подкрепа. Та, ето затова Ви пиша, господин Премиер, дайте ни и вие едно рамо, подкрепете и нас. Подхвърлете няколко думи на столичните общинари, обяснете им Вие, че тази Наредба е безумна, вредна е, обижда ни, дискриминира ни. Просто така, по приятелски. Нека или наредбата да променят или да си сменят кадрите в администрацията с по-кадърни и по-способни. С хора, които мислят наистина по европейски, а не подменят понятията, за да ги натъкмяват докато станат „хубава работа, ама българска“. Пък защо не и да си помислите по въпроса за един Закон за личната помощ, който веднъж завинаги да уреди тези проблеми. Един закон, който ще осигури достойния живот на стотици хиляди българи, които в момента водят жалко, унизително съществувание, без да са го заслужили с нищо.

С поздрави и надежди,

Нина Жишева