Когато започнах да пиша своя пътепис за Похода на свободата в Страсбург, споделих с младите хора, с които бях там, намерението си и те изразиха желанието също да споделят своите мисли, емоцията си, спомените си.  Ето какво ми изпратиха:

ЖАНИНА ЯНКУЛОВА

Радвам се, че имах възможността да участвам в шестото издание на Похода на свободата в Страсбург,  9-12 септември 2013 г. Сърдечно благодаря за поканата на Диляна Денева! Имахме възможност да се срещнем и запознаем с много наши братя по съдба от цяла Европа на тематичните семинари и срещи, да обсъдим общите си проблеми  и потребности, като правото да живеем със семействата си; да учим и работим това, което ни удовлетворява; да се придвижваме свободно; да ни бъде осигурена лична помощ и много други.

Надявам се, че са били ползотворни и ще имат реални последствия  и двете ни срещи в Европейския парламент – с родните и чужди евродепутати, че нашите искания за създаване на нов, по-добър закон за хората с увреждания, лична помощ за всички нуждаещи се, деинституционализация, достъпна  за придвижване околна среда ще бъдат наистина чути от хората, взимащи важни политически решения.

Въпреки лошото време, незабравими ще останат похода до Европарламента, както и разходката ни из вълшебно красивия Страсбург, град с култура и традиции, достъпен и удобен за придвижване навсякъде, нещо, което ни затруднява много в България.

ЙОВКО ПЕЕВ

Страсбург 2013.

Честно казано предварително незнаех какво да очаквам от пребиваването ни в Страсбург. Първото нещо което ми направи впечатление беше достъпът за хора с увреждания, който имаше градът. Бордюрите бяха идеално равни, без спрели коли на тях и със скосение на всяко кръстовище. Градският транспорт беше достъпен за инвалидни колички, спиращ буквално на 2 сантиметра от бордюра. Това са неща, които не правят впечатление на обикновения човек, но за нас, хората с  увреждания, са от голямо значение.

Срещите, които се проведоха от ЕНИЛ, бяха много интересни и поучителни. Да видиш  толкова много хора с увреждания, които са готови да се борят за правата си, беше вдъхновяващо. Хора, които буквално не могат да се мръднат, но за сметка на това много интелигентни, образовани и знаещи как да извоюват полагащото им се. Повечето от тях изнесоха страхотни речи. Да видиш и се да се запознаеш с хора, които не мрънкат, а са взели съдбата в ръцете си беше наистина много вдъхновяващо.

Походът на хората с увреждания беше нещо страхотно, което ще помня цял живот. Разбрах  колко са силни хората, когато са обединени. Въпреки дъжда, въпреки студа, въпреки тежкото физическо състояние, в което бяха повечето от участниците, походът се състоя и постигна целта си.Чувството да си част от нещо подобно е страхотно, да скандираш лозунгите ни и да пееш химна с още стотици други, беше незабравимо.

Друг запомнящ се момент беше срещата с родните ни депутати. Както и очаквах не ни взеха много насериозно или поне на мен така ми се стори. Аз малко се притесних и не обелих нито дума, но Капка и Диляна бяха страхотни и изложиха всичките ни искания. Дано депутатите изпълнят обещаното.

Сега си давам сметка за организацията на цялото това събитие и за невероятната работа, която са свършили организаторите му.

Самото пътуване дотам и обратно беше доста дълго и уморително, но сега, като се замисля, се сещам все за хубавите и забавни моменти, които преживяхме с групата.

За съжаление в свободния си ден не можахме да видим много от забележителностите на града, но това което видяхме, беше впечатляващо. Като цяло седмицата беше страхотна, едно пътуване, което няма да забравя. Надявам се някой ден да мога да посетя Страсбург  отново.

МАГДАЛЕНА МИЛЕВА

Походът на свободата 2013 в Страсбург, Франция за мен беше едно изключително преживяване и смело мога да кажа, че промени мирогледа ми в сферата на уврежданията. Може би, някои от тези, които четат това, ще си зададат въпроси, като: „Защо?“ или „Как?“. Ще се опитам да ви разкажа накратко. Нашето пътуване беше дълго – първо със самолет, после трябваше да се прекачваме два пъти на влак…общо взето – уморителна работа. Няма как да не отбележа, страхотната организация на личните асистенти, работещи на летището във Франкфурт и тези от Deutchhe bann. Въпреки, че те не бяха предупредени за пристигането на нашата група – 6 човека в инвалидни колички и личните ни асистенти, успяха да се организират, да ни осигурят рампи, да ни настанят и да ни прехвърлят от един влак на друг. И, макар да изпитаха известни затруднения да разпределят шестте колички във влака, те го направиха с любезност.  И именно тук започнаха моите изненади. В купето нямаше място „игла да пуснеш“, дето се казва. Но хората ни пазиха, извиняваха се, ако по някакъв начин  дори докоснат инвалидната количка. Същото положително усещане за нагласите, спрямо хората с увреждания, усещах всеки ден, докато бяхме в Страсбург. По време на целия ни престой във френския град, на мен и на нашата усмихната групичка, ни се налагаше да използваме местните трамваи. И въпреки  че понякога се случваше да няма място за някого, който искаше да се качи, нито един път не чухме дори негативна думичка по наш адрес, не видяхме и сърдити физиономии. А само си представете, каква би била реакцията в българския градски транспорт – „На къде сте тръгнали?“, „Стойте си вкъщи!“ и пр. Чували  сме го, не можем да го отречем!

Лично за мен, голяма изненада беше пълната достъпност – моя любима тема и настоящ наболял проблем в България. Тротоари, транспорт, обществени сгради, магазини…дори Катедралата Нотер Дам дьо Страсбург беше снабдена с напълно достъпен и обозначен вход за хора с увреждания! Искам да подчертая, че не става дума за частичната достъпност, на която ние, българите сме свикнали да се радваме. Смело ще изкажа предположение, че макар да имах личен асистент, най-вероятно можех да се справя и без него, говорейки за градската достъпност.

Тук стигаме и до едно друго мое впечатление. Не знам как ще ви прозвучи, но когато се срещнах с хора с увреждания от други страни, у мен остана усещането, че моето увреждане не може да бъде наречено тежко. Имаше хора, които бяха в много по-сложно състояние, а имат работа, семейства, деца, широк кръг от приятели. Те просто живеят нормално – независимо!

Това пътуване ме накара да се замисля за собствения си живот, за това, което не ми харесва, как да го променя, какво значи независимостта за мен и как да убедя приятелите и познатите ми, че именно това е правилният начин на живот и аз го заслужавам.

И знаете ли, кое е най-тъжното? На няколко пъти, докато бях там, през главата ми мина мисълта, че бих искала да живея в Страсбург – заради отношението на хората, усмивките, достъпността. А не е ли жалко да искаш да оставиш родината си, заради това?!?

Приятели, обърнете особено внимание на последните думи на Магдалена… мен те стегнаха за гърлото, просълзиха ме. Не защото Маги ми е близка. Просто е страшно, когато децата ни започнат да мечтаят и да търсят начини да напуснат България, за да живеят по човешки начин…

ЧОВЕК МОЖЕ ДА ЗАГУБИ МНОГО НЕЩА, ДОРИ ВСИЧКО. НО НЯМА ПРАВО ДА ЗАГУБИ ЧУВСТВОТО  ЗА СОБСТВЕНО ДОСТОЙНСТВО И ЧУВСТВОТО НА БЛАГОДАРНОСТ

Николай Подрезан е от Украйна, живее в Киев.  В България беше от 16 до 20 юли. Той пътува по света, следвайки пътя на олимпийския огън през 6 континента, като част от маршрута му включва и България. По този начин иска да обърне внимание на проблемите на хората с увреждане в Украйна и в света. Основно набляга на достъпността на национални забележителности, паметници на културата, места, превърнали се в част от световното културно и историческо богатство.

Николай Подрезан притежава типичния за руската душа поетичен чар да представя по особено красив начин най-прозаични неща, което ми дава основание да вярвам, че интервюто, което взех от него, ще ви достави удоволствие, ще ви даде много отговори, ще ви постави и много въпроси.

Здравейте, г-н Подрезан. Бихте ли се представили за читателите на нашия блог „Системата куца“? Човекът, когото аз видях, е един забележителен белокос младеж, който с цялото си сърце уважава и обича прекрасното място Земя. Знам, че сте от Киев, Украйна, но аз Ви приех по-скоро като гражданин на света. Кой всъщност е Николай Подрезан?

Аз съм украинец по рождение и украински патриот. Моите предци са живели в Киев, откъдето съм и аз. Аз обичам родния си град. Моят баща днес е на 98 години и може да говори на 6 чужди езика. Той е роден през 1915 г. и целият си съзнателен живот е прекарал в страна, която се наричаше Съветски съюз. Той никога не е имал илюзии за това в каква антихуманна страна живее. Така ме е възпитал и мен. Нямаше възможност да пътешества по света, но дори и сега, като човек с енциклопедични знания може задочно да проведе една екскурзия из Лондон или София. Затова, аз от малък си мечтаех за пътешествия и съм пропътувал Съветския съюз от запад на изток и от север на юг. Но едва 35-годишен пътувах за пръв път зад граница.

Много мои близки и приятели след нараняването ми решиха, че съм се напътувал. Но аз си знаех, че има още много места за посещение. След падането на Берлинската стена разбрах, че границите могат вече по-лесно да се преодоляват. А също разбрах, че инвалидната количка не може да бъде пречка, когато няма граници между държавите, а най-вече, когато паднат ограниченията в душата ти!

Аз, украинецът, искам да видя всичко велико, създадено от човешката ръка през вековете. Видях Тадж Махал в Индия и Айфеловата кула в Париж, бях напръскан от водните частици на Ниагарския водопад и почти останах без дъх пред изгрева на слънцето в Хималаите в Непал.

Щастлив съм, че съм бил в катедралата «Свети Александър Невски» и на крепостта във Велико Търново в България, както и в храмовете в Шри Ланка.

Преди един месец навърших 60 години, от 22 години съм в инвалидна количка, и това, за съжаление, не ме прави по-здрав. Не ми остава много време, а още толкова много неща и страни искам да видя и опозная… Аз съм патриот на Украйна, страна, която като всяка друга, е украшение за планетата ни. Но великолепието на Украйна не намалява красотата на другите страни. За мен ще е чест и гордост, ако някой ме назове с високото звание Гражданин на планетата Земя.

Простете ми навлизането в личното Ви пространство, но усещайки искрящия Ви чар, съм убедена, че сега ще ви задам въпроса, който със сигурност е развълнувал много женски сърца. Женен ли сте, имате ли семейство? 

В София аз пристигнах с жена си Наталия. Ние се запознахме с нея в института по неврохирургия в Киев, където Наталия беше физиотерапевт. Така, 25 дни след автокатастрофата, в  която попаднах, след като бях транспортиран на носилка от Талин до Киев в багажното отделение на самолета, аз се срещнах с Наташа. След като завърши курса по физиотерапия в болницата, аз я помолих да се занимава с мен индивидуално у дома. Тези занимания продължиха няколко години. Ние се опознахме още по-добре. Наташа беше фанатичка на тема работа, а аз се вълнувах от идеята да помогна на младите хора с увреждане да намерят изход от стресовата ситуация, свързана с увреждането. Така ние се превърнахме в приятели и започнахме да реализираме няколко наши социални проекта. По-нататък – разбрахме, че ни е много приятно да работим заедно, а по-късно разбрахме, че живота ни трябва да продължи заедно и да е един за двама ни.

В едно от предишните си интервюта аз казах, „че си е заслужавало  да си счупя гръбначния стълб, за да срещна такава жена като Наташа…“ Мисля, че отговорих на въпроса Ви…

По време на първата ни среща, Вие ни показахте своя сайт, който е озаглавен „Не сиди дома, дот, ком“, което на български означава „Не си стой у дома“. Такова име звучи малко странно за сайт, но, от друга страна, би могло да бъде едно изключително мотивиращо и прекрасно мото на много хора, за които излизането от къщи е истинско предизвикателство. Какви са Вашите предизвикателства към самия Вас?

Като режисьор, аз добре разбирам, че да привлечеш вниманието към нещо, трябва много кратко и ясно да формулираш своите идеи и мисли. Моят сайт не съм го правил само за хора с увреждания. Бюджета ми е много скромен, но дори и с начални знания за ползване на интернет, човек може да намери намаления, акции и промоции и да пътува по света. Аз имам приятели, които са в такова материално състояние , че да си позволят и околосветско пътешествие, но отпуските си с десетилетия прекарват на едно и също място. На тях не им трябва вече нищо и в очите им , аз съм дори жалък, с моето желание да обикалям света. Аз пък се учудвам на привързаността им към едно и също място.

Всеки човек е различен, аз разбирам това. Но не разбирам  липсата на желание за пътешествия.

Има една фраза, с която съм съгласен на 100 процента – „Пътешествието – това е единственият в света полезен наркотик!“

Ако пътеписите ми помогнат дори само на един човек с увреждане да замине на пътешествие, като затова му се наложи да изкара малко пари, които ще дойдат след завършване на определено образование или научаване на някакъв занаят, то аз ще бъда безкрайно щастлив.

Но има и още нещо… Когато обикаляш света и в съвременните цивилизовани страни се чустваш като пълноценен и независим човек, започваш да разбираш, че тази страна и общество просто те уважават и са готови да компенсират тази част от здравето или уменията ти, които нараняването, болестта или човешката зла мисъл са ти отнели.

Там ти просто не забелязваш достъпността, както човек не усеща въздуха, когато е чист и свеж. Но когато се задъхваш, ти чувстваш липсата му,  поради различни причини.

Най-обидно е, когато се връщаш в родината си и започваш да се «задъхваш» от тесните врати, стъпала, недостъпния транспорт и др.

Аз се надявам, че някъде, в някоя страна, някой човек въпреки увреждането си, ще се почувства здрав и пълноценен като прочете моите пътеписи и указания или просто ще си каже „Ако този побелял чичко не се страхува да пътува по света, защо и аз да не мога!“ А после да се върне у дома и да разбере, че пак си е човек с увреждане. И след това сам да се запита, защо там се отнасят по  човешки с мен, а у дома като човек второ качество? И трудният отговор на този въпрос ще го накара да се бори по човешки за живота си у дома и ще го накара да си зададе вечните въпроси „Кой е виновен?“ и „Какво да правя?“

Ако този сайт ускори пътя от жалбите и търсенето на виновни към реални действия, за постигане на нормален живот, аз ще съм щастлив.

Какво представлява за Вас понятието „независим живот“?

В живота на всеки човек може да има, по-точно непременно трябва да има победи и поражения, човек трябва, задължен е да се смее и плаче. И хората с увреждане, като обикновенните хора, но с малки или големи физически дефицити, имат право на всякакви човешки чувства, емоции и действия. Това е нормалният човешки живот. Аз мисля, че думите „независим живот“ нямат пряко отношение към увреждането.

В живота ми имаше своеобразни моменти на истина. Може би това е пряко свързано с моето второ висше образование – режисьорското. Друг, не би забелязал, но аз след някои фрази и ситуации (не толкова важни на пръв поглед), откривах смисъла и дълбоката истина.

Ето един пример от живота ми в началото на моята социална работа. Мой приятел, известен украински режисьор, който се сблъска с проблемите на хората с увреждания покрай моето нараняване, беше поканил актьори от Уелс със специален спектакъл, насочен към хората с ментални увреждания. Това означава, че актьорите играеха с повече паузи между диалозите и монолозите, съобразявайки се със забавената реакция на зрителите. На спектакала бяха поканени и активисти на организации на хора с увреждания.

Сред тях беше и едно младо момче в инвалидна количка, което заради болестта си прекарваше живота си основно вкъщи, но интелектуално беше много добре развито. Той ме попита, защо аз като професионален режисьор не създам театър за хората с увреждания? Аз му зададох въпроса – „За артисти с увреждания или за зрители с увреждания?“ А той ми каза – „За зрителите, разбира се! После отново повтори: „…за зрителите, разбира се, ето, аз сега съм за първи път на театър!“

Тогава аз му отговорих – „Нима здравия човек и човека с увреждане възприемат по различен начин монолога на Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Нима те възприемат по различен начин класическия балет или оперното представление? Не е нужно да се създават театри за хората с увреждания. Просто трябва да се разширят вратите на тетъра, да се направят достъпни тоалетните, да се поставят рампи на стълбищата.“ Момчето ме изгледа с широко отворени очи и след кратка пауза каза: „Благодаря Ви! Вие ми отворихте очите!“ А след малко добави: „Сигурно живота ми няма да стане по-лек с тези отворени очи!“ Този разговор с двадесетгодишна давност беше за мен  един момент на истина!

За мен независимият живот – това е възможността човек да живее така, както успее да се устрои, стремейки се към мечтите си. Независимият живот – това е възможността да живееш следвайки принципите си, да реализираш мечтите си и да получаваш резултатите, отговарящи на  усилията, които си положил за това.

Отсъствието на достъпна среда в много страни, в т.ч. и в Украйна и в България (не съм сигурен, че мога да говоря така за една чужда, но близка на сърцето ми страна) се явява просто потъпкване на човешките права и неизпълнение на задълженията на властта към своите граждани. И честно казано, това не е само неразбиране или небрежно отношение към хората с увреждания. Аз съм убеден, че това е част от една специална политика.

Отсъствието на достъпна среда за властта (подчертавам за всяка недемократична власт) е възможността да използва лостове за влияние над хората и открита борба с тях, напълно загубила проявите на хуманност, човечност, чест и съвест.

Само вътрешното желание да бъдеш независим ще доведе човека до разбирането, че за това трябва да се бориш. Това има пряка връзка с хората с увреждания. Те трябва да се запитат: „Кой дава право на някой, който не си е скосил бордюра на улицата, да ме лишава от правото да вляза в магазина, театъра или храма?“ И всеки трябва сам да си отговори на този въпрос!!!

Вие определено сте постигнали много неща в живота си. Но коя е Вашата лична победа, с която се чувствате най-горд?

Трудно е да се отговори на подобен въпрос. Аз съм имал възможността  да чуя думите Благодаря Ви от много хора, които след среща с мен и прилагайки моите съвети са успели да изменят живота си към по-добро. Някои намериха изход от задънената улица. И при това, не всички от тях бяха хора с увреждания.

Много сложен момент след нараняването беше първата ни среща с възрастните ми родители, когато ме докараха в болницата в Киев с парализа на краката. Тогава вече бях на години с много жизнен опит зад гърба си и добре разбирах колко много болка и отчаяние ще им донесе травмата ми.

Една от важните ми победи беше да се върна към активен нормален живот и да отпадне от родителите ми тежкия въпрос, който всяка майка и всеки баща на дете с увреждане си задава (та нали ние, независимо от възрастта, за тях си оставаме деца). Един прост въпрос, който виси като Дамоклев меч над родителите – „Когато ние си отидем от този свят, как синът ни ще живее без нас? Кой ще му помогне, като е такъв безпомощен, та той НИКОМУ НЕ Е НЕОБХОДИМ! Той е безащитен!“

Ето по този начин, аз успях да накарам майка ми (която вече 8 години не е с нас) и баща ми, с когото живеем  заедно, да не се вълнуват за мен – дори и в количката аз съм един самостоятелен и силен мъж, който има планове за живота си и който няма да пропадне без тях!

Имате ли хоби? Ще споделите ли какво е то?

Да, имам. Аз съм фен на Битълс, харесвам музиката им, както и друга рок музика. Аз съм колекционер – събирам сувенирни лъжици от различни страни, градове и интересни места. В момента в колекцията си имам 670 лъжици, които могат да се разгледат на сайта ми www.nesididoma.com .

Не мога да нарека пътешествията мое хоби, тъй като срещите с нови страни, градове и паметници на културата заемат много голяма част от живота ми.

Как ви се стори София като град, в който живеят хора с увреждания?

Аз съм бил в България и София много пъти. Много обичам страната и столицата ви. Но за съжаление реалността е такава, че не бих посъветвал моите приятели в колички да посетят България. А причината е ужасното състояние на тротоарите, много малкото на брой скосени бордюри при пресичане на улиците, трамваите с високи стъпала….с други думи –  пълното отсъствие на достъпност.

Но не мога да не подчертая, че метрото в София е напълно достъпно – ние в Киев може само да си мечтаем за такова…Но, за да се стигне до асансьорите, водещи до метрото, се минава само с риск на живота по улиците!

Кого бихте поканили на вечеря? Кои биха били Вашите идеални гости? 

Аз по характер съм общителен човек, кръга на моите приятели и познати е доста голям. Аз съм щастлив, когато мога да поканя приятелите си на гости у дома и има с какво да ги почерпя. Като независим човек, съм щастлив, че мога да имам приятелски отношения само с тези хора, на които имам доверие и с които ми е интересно да общувам. Много се радвам, че в София намерих нови приятели, които ми се иска да поканя на гости. Това са сътрудниците и активистите на Центъра за независим живот, и ВЯРВАМ, че те имат истинско желание да направят живота по-добър!

Какво бихте казали на младите българи с увреждания?

Част от здравето на човека с увреждане се отнема от преживяна травма или болест. Но живота и планетата земя не се променят заради това. Живота поставя задачи за изпълнение пред човека с увреждане, които трябва да се решават. Така, както беше във великия филм на Милош Форман „Полет над кукувиче гнездо“. Там, попитаха главния герой, защо толкова се е старал, след като е знаел, че няма да му стигнат силите. Той отговори: „Но все пак аз ОПИТАХ…“

Не си губете времето напразно. На вас никой нищо не дължи. Можете да се обърнете за помощ само в случай, че за решаването на даден проблема вие сте дали 105% от себе си. Само тогава ще разберете, че можете повече, отколкото си мислите. Ако поставяте реални цели пред себе си, вие ще успеете! След това други реални цели и след положените усилия – отново победа! След време ще разберете,че реалната цел, постигната от вас, до вчера ви се е струвала една нереална фантазия.

И нещо, което е много важно. Има едни крилати думи – всеки народ заслужава правителството си.  Ако ние позволим на властта да не ни забелязва, то тя няма и да ни забележи!

Спомнете си, дали преди  травмата или болестта, когато сте били здрави, сте направили нещо за хората с увреждания. Нищо, или почти нищо! Защото сте си мислили, ЧЕ ТОВА НЯМА ДА СЕ СЛУЧИ НА МЕН! Но се случва! И освен на себе си, няма на кого друг да се сърдите!

Да си спомним  думите на великия Антон Чехов „Трябва капка по капка да изтръгвате роба от себе си!“

Това е най-сложното нещо в живота! Но трябва да се прави. Пътят ще измине ВЪРВЯЩИЯТ!

И последен въпрос – кое е мотото на Вашия живот?

Човек може да загуби много неща, дори всичко. Но няма право да загуби чувството  за собствено достойнство и чувството на благодарност!

– – – – –

Аз отговорих на всичките Ви въпроси, като се старах да бъда откровен, но Вие не се решихте да ми зададете още един.

Николай! Вие от 22 години се придвижвате с инвалидната количка! Понякога на Вас  гледат със съжаление, а зад гърба си чувате думите на някоя майка към детето й «Ако не се храниш и не слушаш, ще станеш като този чичко в количката, инвалид…» Кажете, Вие щастлив човек ли сте? И как мислите, човек с увреждане може ли да бъде щастлив?

Ще Ви отговоря така. Преди много години по един от телевизионните канали се появи предаване за мен със заглавие „Четвъртия етап“.

В него аз споделих, че всеки човек, който след прекарана травма, получава някакво увреждане, задължително минава през два етапа.

ПЪРВИЯТ – етап за запазване на живота на човека – операция, възстановяване, професионални лекари, думи на подкрепа и измъчени усмивки по лицата на близки и приятели, едновременно с ужаса и болката в очите им.

ВТОРИЯТ – етап на опитите за връщане към нормален живот с по-голям или по-малък успех – това е времето на преосмисляне, на нови навици, на  осъзнаване на това, какво можеш и какво вече не можеш. С други думи – физическо и социално протезиране и компенсиране, проверка на волята и разбиране за важните неща и нещата, без които можем да минем. Използването на чужд опит и съвети.

При един човек с нормална психика и морал трябва да има и ТРЕТИ етап – когато част от своя нов опит, като човек с увреждане, предаде на новите, „свежи“ хора с увреждане. За да им помогне да станат дори и съвсем малко по-силни и да преминат първите два етапа с по-малко усилия и по-бързо да заживеят нормален, макар и променен, живот.

 Аз съм щастлив човек, защото в момента преминавам през ЧЕТВЪРТИЯ етап – тези, на които съм помогнал да преминат през първите два етапа, вече получават удоволствие от това, че живеят в третия етап – а именно да помагат на някой с по-малко усилия да премине първите два етапа.

По този начин спиралата на живота, за който не се срамувам, направи  пълен кръг  за мен.

Разказах това малко сложно, но сте съгласни, че животът въобще не е ЛЕСНА работа!

Много Ви благодаря, Николай Подрезан! Не се чувствам като човек, взимал интервю, а като човек, докоснал се до всеобщата мъдрост на живота. Да, напълно съм съгласна с Вас, че животът не е лесна работа и в към него не бива да се отнасяме несериозно, но за щастие винаги има място.

Хората с увреждания в Тоскана избират между 25 клуба, в България си стоят вкъщи заради безпаричие

Росица Стойкова, Енрико Паче

„Ако трябва да тренирам на голо поле, пак няма да се откажа.” Това са думи на Стела Енева, двукратната сребърна медалистка от параолимпийските игри в Лондон. Стела взе отличията си в тласкането на гюле и на диск и доказа, че може да победи не само увреждането си, но и финансовата криза и лошите условия за тренировки в България. „Спортът е като допинг, – казва тя. – И да искаш да се откажеш, не можеш. И тъй като човек се доказва цял живот, ти се ще да покажеш, че можеш да направиш повече и от здравите.”

Стела Енева е на 37 години и е родена без крака от коленете надолу. Придвижва се с подколенни протези, а в сектора за хвърляния се състезава със специално столче. Започва да се занимава с професионален спорт късно – на 24 години, след като завършва икономика и работи като счетоводител. „Родителите не ми разрешаваха да спортувам, за да не счупя протезите си. Затова не правех резки движения и дори бях освободена от физическо.”

Животът на Стела се преобръща през 1988 година, когато българската състезателка по гюле Иванка Колева става параолимпийска шампионка в Австралия. Тогава варненката за пръв път чува, че съществува професионален спорт за хора с увреждания. До този момент е убедена, че спортът е за онези, които няма какво да правят и не искат да си стоят вкъщи. Започва да тренира гюле и диск. Напуска работа и става професионален спортист.

Първото й състезание е световното първенство в Лил през 2002. Печели 7-мо място на диск и 10-то на гюле. Когато излиза на стадиона й правят впечатление две неща: тръпката от голямото състезание и уважението към хората с увреждания. „До този момент мислех, че съм човек с увреждане, но там разбрах, че не е така, – казва тя. – Имаше много по-тежки случаи, но те не показваха, че са увредени, че са зависими от някой друг, който да ги нахрани или да отиде с тях до тоалетната.”

В залата за физическа подготовка Стела вижда, че има специални уреди за хора с увреждания. Решава да направи същата в България и през 2010 идеята й е факт.Отваря и собствен клуб за вдигане на тежести, стрелба с пушка и лека атлетика. Оказва се, че въпреки безплатните занимания няма много желаещи. „В началото идваха много хора, но сега, когато започнаха да имат мускулна треска, нещо да ги боли, се отказват. Казват, че имат ангажименти. Всъщност нямат желание и хъс, защото получават всичко наготово.” Според Стела хората с увреждания са свикнали някой друг, най-често държавата, да им помага. Не са готови на жертви, които ги карат да правят стъпки напред. А след годините усилия на лекотатлетическите стадиони олимпийката е убедена, че останалите не я приемат като човек с увреждане. Помогнал й е спортът и точно той може да промени съдбата на хиляди други.

Това не е откритие на Стела, а практика, която се прилага в цял свят. На почти хиляда километра от България, във Флоренция, спортът приобщава хиляди хора с увреждания и им помага да се чувстват пълноценни. Те живеят по-различно от българите не само заради по-достъпната околна среда и заради възможностите за обучение и рехабилитация. Голяма част от страдащите от умствено или физическо увреждане спортуват, а най-добрите стават професионалисти. Подборът е систематизиран и богат, тъй като дейност развиват 25 клуба. Много от хората с увреждания започват занимания още в болниците след претърпяна операция или инцидент. Помагат им специално обучени инструктори. Такава е системата в отделението за гръбначни травми в травматологичния център на болницата във Флоренция. „Спортът прави чудеса с пострадалите, – казва шефът на отделението Джулио дел Пополо. – Той е важен не само за рехабилитацията им, но и за реинтеграцията им. В болницата имаме специални места за спорт, както и екип от психолози, социални работници, инструктори, медицински асистенти. Всичко това е наистина важно, за да могат по-късно пациентите ни да се обслужват сами.”

През 2003 година отделението създава собствен спортен клуб за хора с увреждания. Първоначално тренират тенис, колоездене, handbike (велосипеди, които се карат с ръце) и ски. След това се сдобиват със собствена ски база във Вал ди Луче в планините край Пистоя. Болницата обучава 40 инструктори за работа с параплегици и тетраплегици. По-късно отваря секция по гребане към клуба във Флоренция като целта е хората с увреждания да се върнат към нормален начин на живот.

В България почти няма възможности за рехабилитация чрез спорт, а постигнатото в миналото е пропиляно. „В България рехабилитацията загива, тъй като болниците почти не поддържат рехабилитационни легла, – казва доц. Иванов от медико-техническата лаборатория „VIP плюс”. – Целта днес е пациентът да се изправи, да се научи да върви с патерици и да се придвижва с инвалидна количка. Липсва адаптация към новия начин на живот. Системата кара пациентите да си стоят вкъщи, да не искат да правят нищо, камоли да тичат или да спортуват”.

Ако изберат спорта хората с увреждания няма да имат нужда от помощта на близките си. Най-добрите ще имат шанса да станат професионалисти и подобно на Стела да променят живота си. Във Флоренция възможността за подобен обрат е по-голям, тъй като регионалният параолимпийски комитет (Cip) подпомага заниманията със спорт на всички нива – от училищата до клубовете за възрастни. В обсега му попадат както хората с физически, така и тези с умствени увреждания. Годишният бюджет на Cip е почти 250 000 евро, а под шапката му работят 25 клуба от десет района.

Дейността на Българската параолимпийска асоциация е доста по-скромна, главно заради оскъдното финансиране. Годишният й бюджет за 36-те клуба за хора с увреждания в цялата страна е едва 60 000 лева. Въпреки това асоциацията обхваща над 1700 спортисти, които практикуват 12 параолимпийски спорта. „Не може да се каже, че държавата помага колкото трябва, – казва председателят на асоциацията Илия Лалов. – Повечето от хората с увреждания са на ниско социално равнище, с малки финансови възможности и ако не се обезпечи всичко необходимо, не се занимават със спорт.”

Намирането на спонсори е трудно, тъй като данъчното законодателство в България не стимулира спонсорството. Големите компании предпочитат да помагат чрез реклама, а спортът за хора с увреждания не им харесва за тази цел. За него се говори две седмици веднъж на четири години – когато се провеждат параолимпийските игри. Някои експерти считат, че това пречи на интеграцията на хората с увреждания, тъй като стартовете ги описват като Супермен. Много зрители решават, че е лесно да си шампион и изобщо не стигат до клубовете. Според Стела обаче с излъчването на параолимпийските игри в Лондон телевизията е помогнала на здравите хора да разберат какво значи воля, дух и хъс за живот. „Шампионите показаха на зрителите, че няма хора с увреждания и здрави хора, – казва тя. – Всеки има някакъв недостатък – видим или невидим, умствен или физически. Важно е да се приемаме такива, каквито сме и да си помагаме.”

Текстът е изготвен по проекта на Съвета на Европа и на Европейския съюз „Медиите срещу расизма в спорта”

Стела Енева е най-успешната българска параолимпийка

Според Стела спортът може да промени живота на хиляди хора с увреждания

Джулио дел Пополо твърди, че спортът е важен не само за рехабилитацията, но и за интеграцията на хората с увреждания

Болницата във Флоренция има клуб за тенис, колоездене и handbike, поддържа собствена ски база във Вал ди Луче

Хората с увреждания във Флоренция имат избор между десетки спортове и 25 клуба

Спортът помага на инвалидите (хората с увреждания, бел. редактора) да не разчитат на грижите на близките си, а да се обслужват сами

Да се запознаем с
Анжела Пенчева,
45 (възраст, за дамите не е задължително)
от София

снимка: Анжела

• Какво те свързва с областта на уврежданията?
Аз

• Бил ли си в институция и, ако да, как се чувствахте там?
Не съм била

• Как научи за независимия живот?
От приятелка

• Има ли някоя определена част от философията за независим живот, която да представлява определен интерес за теб и, ако да, коя?
АНЖ

• Кой или какво е оказал/о най-съществено влияние върху теб в областта на уврежданията?
Движенията и говора

• С кое свое постиженията си най-горд/а?
Че станах артистка и играя в театри

• Най-любимата ти сентенция (мъдрост)?
Голям залък хапни, голяма дума не казвай

• Кое те кара да се събуждаш сутрин?
Надеждата

• Би ли споделил/а една своя голяма мечта?
Да имам интимен приятел

• Какво правиш в свободното си време, когато не работиш?
Пиша книга и чатя

• Кого би поканил на вечеря, ако имаш такава възможност, кои биха били твоите идеални гости?
Симпатичен и очарователен мъж

• Какво би посъветвал младите хора с увреждания?
Да измислят начини, за да направят живота си по-лесен.

· Какво те свързва с областта на уврежданията?
Самата аз съм с увреждане вследствие инцидент от преди 30 години.
· Бил/а ли си в институция и, ако да, как се чувстваше там?
Не съм била. Първата година, когато пострадах, бях решила просто да видя каква представлява инвалиден дом за хора с увреждания и с родителите ми посетихме инвалидния дом в гр.Стара Загора. Това, което видях там, ме потресе и преобърна душевно. Първо се разплаках, след това си задавах поредица от въпроси - дали е наистина възможно хората да живеят и чувстват нормално в такъв дом, в който всичко беше толкова потискащо и нереално. Спомням си, че това, което видях, нямаше нищо общо с действителността за живота които кипеше отвън. Знам, че плачех и заклевам майка ми да не позволява никога докато е жива да попадам там.
· Как научи за независимия живот?
Животът ме срещна с хора които ми разказваха за него и много ми хареса.
· Има ли някоя определена част от философията за независим живот, която да представлява определен интерес за теб и, ако да, коя?
Да, има. Че мога да взимам сама решенията си и да управлявам сама живота си.
· Кой или какво е оказал/о най-съществено влияние върху теб в областта на уврежданията?
Исках да бъда като другите, да живея и работя сред хора, а не да се крия от обществото.
· С кое свое постиженията си най-горд/а?
Че управлявах организация която направи висшето образование за хората с увреждания възможно и че до мен в живота ми има невероятен човек, който ме кара да се чувствам нормална.
· Най-любимата ти сентенция (мъдрост)
…Ако живота ти поднесе лимон, опитай се да си направиш от него лимонада.
· Кое те кара да се събуждаш сутрин?
Желанието ми да видя любимите си хора отново.
· Би ли споделил/а една своя голяма мечта?
Да отида в Лондон и да застана върху гринуичкия меридиан.
· Какво правиш в свободното си време, когато не работиш?
Имам хоби да правя различни неща от хартия.
· Кого би поканил/а на вечеря, ако имаш такава възможност, кои биха били твоите идеални гости?
Всеки с които бих изкара приятно и весело.
· Какво би посъветвал/а младите хора с увреждания?
”Да си направят лимонада”

Да се запознаем с

Александра Иванова Александрова или Алекс, както ме познават повечето ми приятели

На 17 години

от гр. Драгоман

• Какво те свързва с областта на уврежданията?

Аз съм „по-различна”. От както се помня съм с увреждане. Пътят от там до това, което съм сега е познат на всички – борба с всичко и всички.

• Бил ли си в институция и, ако да, как се чувстваше там?

За мой невероятен късмет имам семейство, което се бори за мен и ми дава всичко. Не съм била никога в дом и слава Богу. За сметка на това съм прекарала част от детството си по санаториуми. Беше ми много трудно, въпреки че не бях сама там, винаги с мен беше някой близък.

• Как научи за независимия живот?

Преди около 2 години се запознах с човек, който участва в това движение. От там като на шега се включих в едно интернет обучение по темата и така се запознах и с други хора, споделящи идеите на НЖ. Самите идеи също ми допаднаха. Това се оказа огромен шанс за мен

• Има ли някоя определена част от философията за независим живот, която да представлява определен интерес за теб и, ако да, коя?

Цялата философия е близка до разбиранията ми и ми е интересна.

• Кой или какво е оказал/о най-съществено влияние върху теб в областта на уврежданията?

Хората са твърде много и ще пропусна някои, но духът им е заразителен.

• С кое свое постиженията си най-горд/а?

Горда съм с наградите си в областта на литературата.

• Най-любимата ти сентенция (мъдрост)?

Съдбата обича смелите.

• Кое те кара да се събуждаш сутрин?

Това, че всеки нов ден е шанс за нещо хубаво.

• Би ли споделил/а една своя голяма мечта?

Някога да успея да издам собствена стихосбирка

• Какво правиш в свободното си време, когато не работиш?

Обичам да чета, опитвам се да пиша, запознанствата с нови и интересни  хора са ми хоби, обичам да съм с приятели и да пътувам.

• Кого би поканил на вечеря, ако имаш такава възможност, кои биха били твоите идеални гости?

Не знам, но със сигурност ще са хора, които могат да се забавляват и са приятна компания.

• Какво би посъветвал младите хора с увреждания?

Никога да не спират да се борят за това, което искат и за сбъдването на мечтите си.

Да се запознаем с

Лиза Бочева от София

Какво те свързва с областта на уврежданията?

Отраснала съм в семейството ми. Учила съм както всички останали – в близкото училище, в университета и в момента продължавам да се уча. Работя в частна фирма като коректор-стилист. Обичам близките си, с които споделям първата си сутрешна усмивка. Моите приятели са моето безценно съкровище. Обичам предизвикателствата, малките радости и хората. Моята кауза е да се осъществят и у нас идеите на независимия живот като законно право, за да живеем нормално както хората с увреждания в другите страни. Но те са постигнали това положение след повече от 30-годишна упорита борба с институците. Защото промяната на остарелите стереотипи изисква продължителност във времето. Звучи тривиално, но хубавите неща стават бавно! Е, аз съм търпелива.

Какво те свързва с областта на уврежданията?

Придвижвам се с електронна количка. Моите асистенти са моите ръце и моите крака.

Бил/а ли си в институция и, ако да, как се чувстваше там?

Не, никога и слава Богу!

Как научи за независимия живот?

Откакто се помня живея сравнително независимо. В смисъл, че учих в кварталното училище със съседските деца; в Софийския университет също наравно с другите. Разбира се, благодарение на физическата помощ на майка ми и баща ми, на братята ми, на приятелите.

Има ли някоя определена част от философията за независим живот, която да представлява определен интерес за теб и, ако да, коя?

Да имам възможност за избор, за да живея качествено и достойно; да получавам необходимата физическа подкрепа за пълноценно съществуване чрез асистенти, респ. лична помощ; да има достъпна среда навсякъде: сгради, тротоари, транспорт.

Кой или какво е оказало най-съществено влияние върху теб в областта на уврежданията?

Развитието на отношението ми към социума се обогати чрез доброволчеството ми в Център за независим живот – София, който се  застъпва за ценностите на независимия живот, за прилагането на социалния модел на увреждането и активно работи за промяна на държавната политика в сферата на уврежданията в България.

С кое от своите постижения си най-горд/а?

С много неща,  но най-много съм горда със себе си – с образованието, което имам въпреки всички препятствия; с възможността да помагам за промяната на статуквото на социалната система за осъществяване на каузата за независим и достоен живот на хората с увреждания.

Най-любимата ти сентенция (мъдрост)?

Надбягай себе си!

Кое те кара да се събуждаш сутрин?

Красотата на новото и предизвикателството на неизвестното, които предстоят. Шансът да направя нещо, да съм полезна както на себе си, така и на другите.

Би ли споделил/а една своя голяма мечта?

Мечтая да видя гласуван и приет от Народното събрание „Закона за лична помощ“, който изработихме в ЦНЖ, заедно с други НПО от страната, за постигане независим живот на всички хора с увреждания в България.

Какво правиш в свободното си време, когато не работиш?

В свободното си време правя обикновени човешки неща: разхождам се в парка, ходя на гости, на театър, на ресторант, излизам с приятели сред
природата.

Кого би поканил/а на вечеря, ако имаш такава възможност, кои биха били твоите идеални гости?

Приятелите и близките ми любими хора.

Какво би посъветвал/а младите хора с увреждания?

Да се учат, за да бъдат конкурентноспособни на пазара на труда. Нека не се спират пред трудностите, за да постигат намеренията си. И да излизат смело на улицата на живота – въпреки всичко и въпреки всички – днес и сега! Да се борят решително с институциите за по-добър, по-качествен и смислен живот.

Да се запознаем с

Людмила Борисова, накратко Люси

Възраст – 38, не ги крия

от Стара Загора

Какво те свързва с областта на уврежданията?

Ами самият живот, факта, че съм с увреждане, няма начин да не съм свързана. Имам приятели и колеги, с и без увреждания.

Бил/а ли си в институция и, ако да, как се
чувстваше там?

Дали съм била… все още съм… цял живот съм била, като за известно време бях на квартира, спомените ми са много лоши и не желая да се връщам назад. Наложи се да се върна в институцията, в която израснах като дете, от която ме гонеха без някаква алтернатива за жилище. Предлагаше ми се една единствена възможност – Домът в Качулка Сливенско или… се оправяй сама… точно така беше. А да не казвам какви лоши моменти изживях, когато завърших средното си образование

Как научи за независимия живот?

Винаги съм била бунтарка, още като дете. За независимия живот научих от едно попаднало в мен списание, от тези зелените бюлетини, които почнаха да излизат, стана ми интересно и в писанията видях много неща, които не бях осъзнавала. (Предполагам става въпрос за бюлетините, които ЦНЖ издаваше – бел. моя)

Има ли някоя определена част от философията за
независим живот, която да представлява определен интерес за теб и, ако да, коя?

Да, има и това е, че ми се отвориха очите, осъзнах колко невежа съм била в някои отношения. Най-ми харесва частта, в която се акцентира, че въпреки увреждането, животът трябва да се живее така, както ти намериш за добре.

Кой или какво е оказал/о най-съществено
влияние върху теб в областта на уврежданията?

Нека да не ми се сърди Капка, но за мен тя  е пътеводител в тази област и то в добрия смисъл,  след това се появи Коко (който вече не е сред нас, за мое най-голямо съжаление), както и Митко, а също и Ваня Пандиева. Но благодарение най-вече на Капка, за която страшно много се радвам, че се появи в живота ми, ОТВОРИХА МИ СЕ ОЧИТЕ, видях света по различен начин, прегърнах идеята за независимия живот, защото идеално пасваше на характера ми…

С кое свое постиженията си най-горд/а?

Ами например, че в екип с прекрасни хора, работих по оценката на асистентските услуги, чувството е хубаво да допринесеш с нещо, макар и малко. За други постижения по такива не се сещам, но си имам своите собствени малки постиженийца – като например да изкатеря Рила и да видя езерата , да видя скалите на Метеора, черепишките скали (някои от местата видях благодарение на най-добрата си приятелка  А. и нейния брат). За мен е постижение да виждам и правя красиви смислени неща.

Най-любимата ти сентенция (мъдрост)?

Ами не бих казала че имам точно определена любима сентенция, но се сещам за една, която ми харесва: Не ти трябва безценен камък при верен приятел.

Кое те кара да се събуждаш сутрин?

Мисълта, че и днес ще допринеса с нещо от себе си.

Би ли споделил/а една своя голяма мечта?

Няколко са: Искам собствено жилище, да пътувам в непознати и далечни страни и да катеря височини.

Какво правиш в свободното си време, когато не
работиш?

Обичам да ям пуканки и да гледам филми, филмоманка съм. Обичам пътищата и ми харесва да се возя със скутера и да карам, просто така J, както и да излизам с приятели. Обичам да играя табла или се занимавам с писанки по отношение на достъпността, че ми е болна тема… и понеже обичам да правя тези неща, това правя .

Кого би поканил/а на вечеря, ако имаш такава
възможност, кои биха били твоите идеални гости?

Ами всеки, с когото ще ми е приятно да си бъбря, да си пийвам ракийката и да се смея J или да говорим pа интригуващи теми

Какво би посъветвал/а младите хора с
увреждания?

Бих ги посъветвала да отстояват правото си, защото един ден няма да се осъзнаят и като се огледат, ще са вече на 40 години, а няма нищо да са направили за себе си и тогава ще дойде … депресията, осъзнаването, че животът е минал в чакане…чакане, някой друг да прави вместо теб