КАКВО ИМАМЕ ПРЕДВИД, КОГАТО ГОВОРИМ ЗА НЕЗАВИСИМ ЖИВОТ (училище за политици)
„НЖ е ежедневна демонстрация на човешки права, основани върху политики в сферата на уврежданията. НЖ е възможен чрез комбинация от различни индивидуални фактори и фактори на околната среда, които позволяват на хората с увреждания да имат контрол върху собствения си живот. Това включва възможността хората да правят своя избор и да вземат решения относно това къде, с когото и как да живеят. Услугите за подкрепа трябва да са достъпни за всички и основани на равни възможности, така че да позволяват гъвкавост на хората с увреждания в ежедневието. НЖ изисква околната среда и транспортът да бъдат достъпни, да има технически помощни средства, достъп до лична помощ и/или услуги, базирани в общността. Необходимо е да се отбележи, че НЖ е човешко право на всички хора с увреждания, независимо от типа увреждане или нивото на необходимата подкрепа.“
ЕНИЛ – Европейска мрежа за независим живот
Що е независим живот? Едни казват пари, други казват права, трети казват законодателство, нормативна уредба, контрол по спазване на законодателството и какви ли не още други неща.
Нека да помислим малко по темата. Един човек с увреждане спечелва много пари и ги пропилява. Защо? Защото няма законодателство против прахосването на пари ли? Или липсва контрол по правилното усвояване на лични средства?
Друг човек с увреждане няма смелостта да отиде в голям град, за да продължи обучението си във висше учебно заведение. Защо? Защото законите не казват, че не е страшно да се учиш, където ти душа иска? Или защото няма ръководство, което да отчете учи ли ти се или просто те понамързява?
Трети човек с увреждане живее в жилище за такива хора, не харесва живота си, но нищо не прави, за да го промени. Защо? Защото няма законодателство, което решава всеки един проблем на индивида? Или защото и тук липсва контрол по уреждането на личния живот?
Четвърти работи като чиновник в държавна институция, хората с увреждания ходят при него, оплакват се, че съществуващите политики не само не са им в помощ, ами дори съсипват животите им, но чиновникът свива безпомощно рамене и със съпричастен тон ги убеждава, че иначе е невъзможно, защото иначе няма как да се случи „топлата“ държавна грижа за хора с увреждания. Защо? Защото няма законодателство, което не допуска в администрацията да работят глупави и некомпетентни хора? Или защото това законодателство се нуждае точно от такива глупави и некомпетентни служители?
Има още хиляди такива лични драми, които тежат на врата на всеки един човек с увреждане, който седи, вперил поглед, пълен с надежда и очакване да се появи някой светъл и силен Супермен, за да промени тежката им участ, да размаха магичната си пелерина и да ги направи щастливи, да им донесе независим живот.
Да, ама нещата не се случват така! Независимият живот не е дар, не е нещо, което някой ще ти поднесе наготово. Независимият живот не е и само в липсата или наличието на добри или лоши закони.
Не случайно всички казваме, че независимият живот е философия. А философията е начин на мислене! Известно е, че ние сме това, което мислим. Независимият живот няма да се случи, докато ние самите не го поискаме, докато вътре в нас не се събуди онази волна птица, която не може да живее без да лети.
Не може да говорим за независим живот, докато на ръба на тротоара се срещат жена в инвалидна количка, за която бордюрът е непреодолима височина и жена, забързана да догони натовареното си ежедневие и в главата ѝ прехвърчи мисъл от рода на „Тази пък, като не може да ходи, къде е тръгнала!? Получава си пенсията, защо не си седи в къщи?“, а жената в количката гледа тъжно и с покъртена душа свежда глава и си казва „Да, ето, щом съм в количка, всички са против мен! Ама то и аз не мога да правя кой знае какво, де.“ Не можем да говорим за независим живот, докато на хората с увреждания се гледа като на болни хора, които имат нужда единствено от грижи нито е възможно да живеем независим живот, докато ние самите се смятаме за болни от уврежданията си и дори се представяме като Иван Петров, имам мултипленна склероза, например. Не можем да говорим за независим живот, докато ТЕЛК комисиите ни поставят етикети за негодност за труд, защото сме „болни“. Независимият живот е невъзможен, докато ние приемаме да бъдем етикетирани по този начин. Не може да има независим живот докато едни хора биват затваряни в сгради, които помпозно се наричат жилища, при това защитени. Като казвам затваряни, нямам предвид държани под ключ. Не, в никакъв случай не казвам това. Вратите им са широко отворени, но начинът, по който са живели тези хора, така ги е смачкал, така ги е смазал, че извън жилището си те са беззащитни, неуверени, голи. За какъв независим живот бихме могли да говорим в тези случаи? Не е възможно да го има, докато местна и държавна власт смятат такива места за най-доброто и хитроумно свое постижение в сферата на грижа за човека с увреждане.
Независим живот няма да има, докато хората с увреждания размекват сърцата на останалите по Коледа и Великден и след това отново биват пращани в прашното забвение на ежедневието до следващия път.
Независимият живот е невъзможен докато увреждането се приема като водещо и чак след това се провижда, че зад него все пак стои човешко същество. Независимият живот няма да ни се получи, докато това човешко същество се е свило нещастно зад недъга си и отказва да живее, да не говорим да живее независимо и достойно.
Та, казано с по-малко думи, независимият живот не е само закони, норми и правила, а и лично отношение, лично желание. За да се получат нещата, необходимо е да рестартираме системата и да започнем с напълно нова операционна система, която няма да се отвори, докато не й вкараме парола „Всички сме най-напред хора и след това всичко останало!“