В началото на март от Център за независим живот си направихме труда да попитаме Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“ относно това какви санкции са наложени в областта на достъпния транспорт в страната, тъй като всички знаем доколко недостъпен е той. И получихме ето този отговор – санкции няма!
И веднага ме напъна неудържимият мерак да попитам защо! Защо няма санкции, след като в България железопътният транспорт се смята за частично достъпен, което само по себе си е абсурдно. Има някакви машини, с които се осигурява някакъв достъп и които мият очите и съвестта на господата от же-пе-то, ама тия машини са на определени гари и само там можеш да се качиш или слезеш. А, освен това тези машини не са по всички линии – има ги само по линиите София-Бургас и София-Варна. Та ситуацията в железопътния транспорт е такава, частично достъпна (което аз лично определям като категорично недостъпна), но няма жалби. Няма! Е, ето това ми е въпросът – защо, мили хора, не се жалвате? Защо не си търсите правата? Защо, като видите нещо хубаво от чужбина, само тъжно въздишате, просълзявате се и примирено си казвате „Ех, такива неща у нас няма скоро да се случат!“ Ми няма, да се случат, я! И как и защо да се случват, след като ние не ги искаме, не настояваме да ни бъдат осигурени от държавата, задължена да гарантира нашите основни човешки права?! Сякаш не знаем, че правото на придвижване е основно човешко право, а незначителните 9,75 лв. на месец за транспорт са придобивка, която нищо не ни гарантира, а с тая достъпност на транспорта, не можем и да я ползваме по предназначение?! За нея обаче спретнато подаваме камара документи, висим по опашки пред социалните служби и трескаво проверяваме дебитните си карти за месечното постъпление от 9,75! Да не говорим за лелките и чичковците, които пращят от здраве, ама душа дават за едно ТЕЛК-решенийце, което би им осигурило веднъж годишно безплатно пътуване с ЖП-транспорта. А после ние сме обирали държавния бюджет! Не може да ми се изясни защо ние непрекъснато се оплакваме от нещо, а не си мръдваме и пръста да си потърсим правата, да се жалваме, да настояваме.
Е, това е – щом няма жалби, няма и достъпен транспорт, няма и санкции, няма и надежда, защото сме я продали всички заедно за 9,75 на месец. Така държавата си е купила спокойствието, за да не й досаждаме!
Нали това е и моята болка, Люска. Хората са някак си много примирени, инертни – отчитат, че има някакъв проблем, пороптаят ден-два, пооплакват се помежду си и сякаш им олеква, като разберат, че не са само те в това окаяно положение. И си замълчат! А колко много неща бихме могли да променим, само ако станем малко повече активни и насотятелни, само ако обърнем съвсем мъничко внимание на достойнството си като хора. Така е с всичко – с транспорта, с достъпността, с трудовата заетост, с техническите помощни средства. Докато ние самите не се надигнем и не заявим, че така повече не може и няма да позволим нещата да продължават по този начин, просто нищо няма да се промени….поне не в тоя ни живот.
Така е Нинка, много пъти съм приканвла и дори молила потърпевши особено да се оплачат, да пуснат жалби. Имам спомен, че Петя пуска жалба, ама по какъв начин й отговориха, не помня. Но е безпорен и жалък фактът, че наистина синдромът “Жалване от съдбата” май е присъщ за повечето хора с увреждания в България. Всеки иска, ама не му стиска…