Винаги съм имала големи амбиции за бъдещето си. Умът ми беше площадка на възможностите, където изследвах различни идеи и страсти и израствах вярвайки, че мога да правя всичко, което искам да правя, да бъда всеки, когото искам да бъда. Бъдещето беше пълно с надежда и възможности и нямах търпение да оставя своя знак. Но въпреки този стремеж и решителност, аз се изправих пред предизвикателство, което ме принуди да преоценя житейските си цели.
Увреждането ми.
Имам нещо, наречено сложен регионален болков синдром, или CRPS за кратко. Благодарение на неправилната структура на нервната ми система, аз изпитвам хронична болка през цялото време.
Започна с усещане за парене в краката, когато бях на 11 години. Не отне много време да се превърне в мой постоянен спътник, влязъл във всяка страна на живота ми и повлия всичко, което правех. Ходенето стана непоносимо и в някои дни невъзможно. Моето съществуване се въртеше около многобройни постъпвания в болница, където практикуващите лекари не разбираха какво не е наред с мен в продължение на пет дълги години.
И с него дойде едно непреодолимо чувство на страх и изолация.
Чувствах се, че съм заседнала насред епична война. Имах големи амбиции, които искаха да ме тласнат напред, но състоянието ми, противно на моята вродена самостоятелност, непрекъснато ме спираше. В свят, който награждава съвършенството, се ужасявах, че моите стремежи ще бъдат унищожени. Другите хора няма да могат да видят покрай моите патерици и инвалидна количка стойността, която лежи под тях.
Това, което направи това милион пъти по-лошо, беше, че хора като мен не бяха представени в света наоколо. Много малко реализиращи се хора с увреждания бяха описани на страниците на книгите или бяха изобразени в илюстрации. Не ги намирах по телевизията, в списанията или в други форми на средства за масова информация. Вместо това хората с увреждания бяха описване като хванати в капан, в истории около етични дилеми, съжалявани или неразбрани.
А такива послания имат огромно значение.
Недостатъчното и погрешното представяне на увреждането оказва дълбоко влияние върху начина, по който го оценяваме и идентифицираме. Тези послания – или липсата им – промениха начина, по който виждах себе си и онези големи амбиции, които имах за бъдещето си. Бях различна и различието понякога е много самотно място.
Когато моят 9-годишен съавтор, Нейтън Кай и аз написахме „Бъди най-добрият си аз“, нашата идея беше да създадем нещо, което да помогне на младите хора да осъществят мечтите си и да постигнат най-пълния си потенциал, дори и пред житейските неприятности. И искахме тя да е представителна. Целта ни не беше просто да поставим отметка в квадратчето или да се възприемаме като правило, а защото искахме да постигнем най-добрата версия на себе си, нещо, което всички можем да постигнем.
То е нещо, което всички заслужаваме да постигнем.
Мечтите на всички са валидни. Всеки има капацитета да постига велики неща – и е толкова важно илюстрациите да отразяват това.
Ако можете да го видите, можете да го направите.
Важно е илюстрациите да показват истината за увреждането и етническата принадлежност, представяйки го като нормална част от живота, а не като знак или нещо, за което да бъдете съжалявани или да вдъхновявате. Никой не се ражда успял, това е нещо, което всички можем да се научим да постигаме с правилната подкрепа, напътствия и умения.
Човешката раса предлага най-невероятния спектър от личности, таланти, сили и способности. Това са нещата, които ни правят такива, каквито сме и е от съществено значение всички деца да се чувстват включени, приети и способни да резонират с важни послания. Предоставянето на креативни модели за подражание, с които всички хора могат да се идентифицират, помага за формиране на възприятията на другите и на увреждането.
Даниел Браун
Превод – Нина Жишева