Днешният материал няма да бъде преводен. Аз ще пиша, защото ме мъчи нещо. Сериозно нещо.

Представете си следната история. Жена на възраст между 45 и 50 години, с много тежка физическа зависимост – хранят я, обличат я, къпят я, на тоалетна я водят и я обслужват, почесват я, ако някъде я засърби. Не може сама да излезе от дома си и да отиде, където пожелае, ако човекът, който се грижи за нея, не я заведе. А човекът, който цял живот се е грижил за жената, е майка й, вече на възраст над 70. Жената с увреждания е със запазен интелект, образована е, знае няколко езика, творческа натура, романтична, със свежо чувство за хумор. Нека, за удобство, да я нарека Рапунцел – и тя, като героинята от приказката, седи затворена в своята непристъпна кула. И така, живеят си Рапунцел и майка й и ходят, където мама се съгласи, за където мама не е изморена, където мама може да се справи с количката на дъщеря си. Толкова! Но времето минава и Рапунцел започва да  усеща жената в себе си, да чувства как хормоните й се събуждат за живот, гъделичкат я, карат я да изтръпва и да се вълнува. Съвсем наскоро Рапунцел зърва в живота си един мъж. И с жената започва да се случва нещо непознато, странно, ново, ту плашещо, ту прекрасно с топлите си вълни, които я заливат и я отнасят в други светове. Запознават се, оказва се, че мъжът не е отблъснат от увреждането й, от странния начин, по който изглежда тя. Устата на нашата Рапунцел не може да изрече разбираемо и една дума, но очите й говорят много ясно и му разказват какво бушува в душата й. Мислите и чувствата на жената се втурват напред, нагоре, във всички посоки; розови прасенца политат в синия небосвод. Започва да си представя как се докосват ръцете им, как очите им си казват най-нежните думи, как… как около нея се отваря Раят и я облива със светлина, надежда и топлина. И тя се потапя във вечността на великата, безсмъртна и вечна Любов. И тук вечността свършва! Мама казва, че никога няма да остави своята Рапунцел насаме с мъж! Точка!

Камари мечти се срутват около Рапунцел. Защо? Какво лошо има в това една жена да има приятел? Кое е грешното м това да бъдеш обичана и да обичаш? Кое в докосването на ръцете и прегръщането е недопустимо? Защооо?! Не заслужавам ли любов и щастие? Ако нямах проклетото увреждане пак ли щеше да е така? Пита Рапунцел, но аз нямам отговор.

Вие имате ли?

За съжаление горната история не е съвсем измислена. В положението на моята Рапунцел са много хора с увреждания, които са с тежка физическа зависимост, но душата и хормоните им са си напълно истински и живи. Но голяма част от решенията им, от живота им зависи от тези, които се грижат за тях – обличат ги, събличат ги, хранят ги, къпят ги, чешат ги, когато ги сърби. Права ли съм, ако допускам в главата ми да се прокрадва мисълта за насилие?