Думата ми е за най-успешната, търсена и очаквана програма за грижа в домашна среда. Защо в единствено число, след като има толкова много програми във времето? Отговорът е прост – защото всичките са кавърверсии на един основен етюд. Опитите да се ограничи участието на близки и роднини беше посрещнато с камара доводи, в подкрепа на идеята, че „близките знаят най-добре“. Сега приключва поредната програма, след която така нужната грижа ще продължи, финансирана по друг ред.
За това време от няколко години се убедих, че по-жестока зависимост от тази, формирана в сеемейството няма, институцията ряпа да яде. Зависимост, гарнирана с любов и загриженост и заплата на трудов договор. Всички роли и системи са смесени – асистентът или помощникът е поставен в шизофренната ситуация да се чуди кой е – служител с работно време, облекло и документи или близък. Кога да сложи и кога да махне работното облекло, след като прави едно и също нещо по цял ден, кога и как да си почине, нищо, че това е регламентирано в КТ.
Срещнах десетки случаи на упражнено насилие върху човешки същества, защото нямам друго определение на резултата: един човек, който се нуждае от подкрепа, на когото се предлага грижа и един човек, принуден да работи това, което не иска. Упражняващите истинското насилие са авторите на програмите, които нямат ементарната професионална подготовка, защото ако я имаха, щяха да предположат какви може да са рисковете.
И ако още не е ясно какви са рисковете – да разкажа: Деинституционализиран човек, за него се грижи майка му. Майката изглежда в предпенсионна възраст, а говори са сина си като за дете на не повече от 3 години – „Аз го обличам, държа ръчичката, после другата, после краченцата“ Синът има редица затруднения, но физическото му развитие и възможности отговарят на календарната възраст, ама по думите на майката не става ясно каква ще да е тази възраст. Питам. „А, той е на 42 години, но за мен си е детенце, нищо не може без мен – аз го храня, аз му държа чурчето“.
Умалителните фрази звучат парадоксално, но са толкова добър израз на ефекта – и той мъничък. И в този ред на мисли, програмките с нищо не помагат на тази жена да се справи – с вината от миналото, с тревогата за бъдещето, с предизвикателствата на настоящето. Програмката осигурява заплатка, защото без нея няма да има друга алтернатива, освен институция. Иначе институцията е лошо нещо, това поне разбрахме през последните годиини. И затова идва на дневен ред деинституционализацията на възрастните, щото с тази за децата се справихме направо страхотно!
Ако питаш големите експерти за това как си представят деинституционализацията на възрастните, отговорите са: „Ами по същия начин като при децата – първо ще се търсят близките, ако не е възможна реинтеграцията, тогава ще мислим за резидентни услуги“ – Каква прекрасна идея, подкрепена с професионално разбиране за човешкото развитие и за семейните отношения – ама какво по-ясно от това близките да се грижат, при това докато са живи. Защото сме чували и за други решения някъде по света – напр. някакви други непознати хора да предоставят подкрепа, ама ние не сме такива, затова ще дадем къщата на едното дете, ама ако обещае да се грижи за другото, когато нас ни няма да ОБгрижваме, при това от всички страни. Защото знаем вече колко страшно е по домовете.
Това са резултатите: още по-голяма трагедия и безизходица за семействата, които не виждат изход дори в гадните институции, но иначе гръмко са подкрепени с една заплата. Затова друга майка от многото, основателно ще се ядосва на въпроса дали синът и се справя, защото така е поставена по съмнение не само нейната майчинска роля, но и нейната заплата.
Ако пък семействата откажат да се наемат с грижата, има резидентни услуги. Демек пак институция, ама с модерната табелка ЦНСТ или ЗЖ.
Насоките за деинституционализацията на възрастните са очевидно гениални. Реинтеграцията няма да я бъде, това всички го знаят, ама нека да опитаме, като има пари за харчене и програмки също! Защо да се търсят други решения!
И накрая за „чурчето“ – от една страна може да е израз на импотентността на политиките, ама от друга страна може да има оня страхотен потенциал на „Що ли не ви…..на политиките“
автор Надежда Денева
Какво да добавя към това от себе си… Думи нямам. Според вас човекътс увреждане сексално същество ли е?