Изминаха близо 20 години, откакто за първи път се изкачих на сцената с крила на пеперуда на гърба си, в инвалидната си количка и се опитах да танцувам така, сякаш никой не гледа, но все още си спомням колко развълнувана се чувствах. Адаптивният отдих е чудесен начин за насърчаване на интеграцията и приобщаването на хора със и без увреждания и насърчаване на равенството в общностите. Участвах в адаптивен балетен клас от 12 до 14 години и обичах всяка минута от него. Класът ми даде възможност да се абстрахирам от инвалидната си количка, да се забавлявам и да работя с истински танцьори в рецитали по „Сън в лятна нощ“ и „Лешникотрошачката“.

Въпреки че участвах в балета за деца в инвалидни колички само две години, мога честно да кажа, че детството ми нямаше да е това, което беше, ако не бях част от тези часове. Времето ми в тези класове беше краткотрайно, не по мой избор, а защото твърде много родители на ученици станаха обсебени от сцената и се оплакаха, че децата им не са главните действащи лица в нашите рецитали. Точно преди да започнат репетициите за това, което би било третото ми изявление, аз получих обаждане от собственика на балетното студио, нашият инструктор, казвайки, че вече не предлага часове за хора с увреждания и не можем да се присъединим към друг клас защото някои от нашите родители й били причинили твърде голям стрес.

Дори на 14 години фактът, че интегрирането на хора с увреждания в стандартен балетен клас беше обезкуражаващо, ми отрази странно. Майка ми и аз потърсихме други извънкласни занимания, за да участвам, но не можах да намеря нещо, което да е адаптивно и да поддържа интереса ми. През лятната ваканция в гимназията чух за Springhill Camps, които изненадващо предлагаха богат избор от летни лагерни занимания – от конна езда до зашиване на ципове на деца и тийнейджъри със и без увреждания. Прекарах следващите две лета, преживявайки ги с пълна сила, опитвайки всичко – от каяк до катерене по въже с препятствия. Несъмнено, въпреки че съм си се представяла като непобедима и способна да правя каквото и да е като юноша, понякога бях толкова изненадана, колкото и моите колеги, работещи в лагер, че успях да участвам в толкова много лагерни дейности.

Поглеждайки назад, за мен опитът подчертава както целта, така и значението на интеграцията и приобщаването на хората с увреждания. Без тези летни преживявания, може би никога не бих осъзнала истинските си възможности. Всеки, независимо от нивото на способностите си, трябва да има възможност да опознае себе си и другите чрез отборни спортове и занимания.

В колежа се присъединих се към адаптивен клуб за отдих. Обичах да опознавам другите хора с увреждания и да играя баскетбол и футбол за инвалидни колички, но отново бях поразена от липсата на интеграция. Докато не поканих за участие някои мои приятели без увреждания, единствените работещи хора бяха тези, на които им се плащаше да помагат на хора с увреждания. Посетих държавния университет Райт във Феърборн, Охайо, който е известен с програмите си за подкрепа на хора с увреждания. Изненада ме, че адаптивните спортове не се рекламират по-добре за всички студенти в университет, известен с подкрепата за хората с увреждания. Липсата на участие на хора без увреждания в адаптивния отдих беше за мен събуждане. Това ме накара да осъзная колко е важно да се насърчава в обществото интеграцията на хора с и без увреждания.

През август 2017 г. беше постигната огромна победа в борбата за интеграция, когато любящ баща създаде първия в света ултрадостъпен воден парк. Островът на вдъхновението на Морган в Сан Антонио, Тексас, е кръстен на дъщерята на негавия създател и е известен с културата на приобщаване. Удобствата му включват водоустойчиви инвалидни колички и речни лодки, които се издигат до нивото на хората с увреждания, за да могат да се качат на борда.

Човек може само да се надява, че островът на вдъхновението на Морган е знак, накъде се насочват усилията за по-нататъшно интегриране и включване на хората с увреждания в обществото. Но, ако житейските ми преживявания, колкото и ограничени да са в тази област, показват нещо, то е, че имаме дълъг път, преди интеграцията да стане нещо обичайно в обществото. Както е вярно по отношение на всички усилия за застъпничество, ние няма да постигнем тази цел, ако не се борим за нея и не станем промяната, която искаме да видим в обществото.

Надявам се тази статия да послужи като тласък към другите, които я четат, за да насърчат интеграцията и включването в своите общности. Бъдете креативни. Доведете няколко човека с увреждания и няколко резервни инвалидни колички в следващата практика на местния баскетболен отбор, организирайте екскурзия до острова на вдъхновението на Морган за местния момчешки или момичешки скаутски отряд или създайте адаптивен клуб за отдих във вашия град и насърчете всеки един и всички да се присъединят. Каквото и да решите да помогнете за интегрирането на вашата общност, уверете се, че ще бъде възможно най-забавно и приобщаващо.

Алисън М. Буут, известна иначе като Wheelin ‘Wordsmith, се стреми да помага на другите с увреждания и да се застъпва за техните права чрез писаното слово.

Превод – Нина Жишева