***** ***** *****
Людмила Борисова
Чук чук чук….. Събудих се от силно чукане по вратата и се чу гласът на близка на Пуфи (по молба на героинята ми името е променено, но историята си е напълно реална):
– Мила, момчето, което ще живее под наем в твоя апартамент, ме докара и ти носим багажа, който имаш…
… Аз се надигам и с удивление поглеждам стоварването на багаж пред леглото на Пуфи – около 6-7 големи торби и смаяно питам:
– Къде ще ги прибраме в таз стая два на два квадрата?
Близката й ме поглежда и казва:
– А ние къде да го приберем? …
Боже, толкова се възмутих… За пореден път се запитах, в каква страна живеем??? Какви хора са управниците ни? Защо хора с увреждания имат апартаменти, а в същото време биват „набутвани“ в институции? Сещате ли се какво става? Дори и да имаш близки и роднини, дори и да имаш апартамент на твое име, дори да не си израснал в институция и да си живял със семеството си, в един момент, щом си с увреждане, настаняваме те в институция – там ще те къпят, ще ти готвят, ще ти е топло, ще ти е много по-лесно…
…Какво се получава? Изходът е един и същ и за тези, които израстват в институция, и за тези, които са в семействата са. Липсата на подходяща политика и предлагане на адекватни асистентски услуги принуждава много хора да отидат в институция, където те дори нямат собствено пространство. В случая на Пуфи останах с чувството, че тя НИКОГА няма да има възможността да обитава апратмента, който е на нейно име. По-лесно е да я „обгрижват“ в институцията, да не носи отговорност за нищо, само защото увреждането й не й позволява да се справи сама с обичайни неща – обличане, готвене, пране и прочие. И така, нейните близки (майка, баща, и други роднини) са спокойни, че тя е жива, нищо, че е само с основно образование, но все пак е нахранена, облечена, има някаква връзка със света (повечето време – виртуално)… сиреч повече не й трябва.
За какво й е да учи по-нагоре, за какво да се развива, „ти гледай там да си на топло и да се грижат за теб, че някои и това нямат“. С една дума, бъди благодарна за грижата към теб. На колко ли хора с увреждания в ушите им са звучали тези думи, произнесени от най-близките им хора, когато ги оставят в дома? Колко ли са дошли по собствено желание, защото няма друг начин… За завършек ще поместя стихове, написани от човек, принуден да преживява в институция, въпреки възможността да живее в семейна среда:
ШАНС
Чак на края на града,
скрит направо във гората –
да не вижда го света,
е приютът за сакати.
Казват: „Тук ти е добре –
покрив и храна си имаш,
иначе си много зле –
вън безспорно ще загинеш“.
Чуй, приятелю ми драг
(с панталон или с поличка),
ако и да си на крак,
а пък аз съм на количка:
Бог ЧОВЕК ме е създал,
не хайванче по принуда.
Шанс на мен е също дал
да печеля битки трудни!
Хр. Радомирова
Може би, трябва да отправим покана към близките на Пуфи и изобщо такъв тип хора, да поживеят една седмица в институцията и тогава да видим дали ще отправят благодарности?? 🙂 Като се замислих над политиката, тя оказва и пагубно влияние в много семейства, където родителите (или родителят) казва, че се грижи за “детето си” (вече на 40 години) и така се пропилява един живот. Затова и е нужно да има “училище за родители”, повечето не разбират, че “детето им” иска да има свой личен живот. Налагало ми се е често да говорим на тази тема с такъв тип родители и в повечето случаи свършва със спорове и сърдити физиономии, кому е нужно това??? … Но се случва… като следствие от тази политика, за която става тук въпрос (анти)социална политика…
Здравейте и от мен!
Прочетох написаното относно Дома в Стара Загора, помислих малко, отново го прочетох, отново помислих и реших, че и аз бих искала да споделя мнението си по въпроса.
Била съм в Дома, на гости, видяла съм условията на живот. Трябва да призная, че никак не ми хареса, но… Ето за това „НО“ бих искала да споделя мислите си.
В статията се разказва за Пуфи, чиито близки не можели или не искали да се грижат за нея. В написаното долових известен упрек към тези хора. Бих искала да попитам в какво ги упреквате? Те имат право да не искат да посвещават живота си на когото и да било. Те имат свой собствен живот, за който трябва да се грижат. Те имат право и да не искат, да не могат да се грижат. Не е лесно да прекарваш дните си в грижа за някого, да знаеш, че едно кафе не можеш да изпиеш както и когато ти се иска. Увреждането се превръща в заразно, когато си принуден да се грижиш за човек с увреждане. Ти ставаш зависим от него не по-малко, отколкото той от теб. А това е обреченост, която никой не заслужава.
Ето, ще дам пример с мен и моето семейство. Омъжена съм, имам деца. Аз съм в инвалидна количка. Съпругът ми също има увреждане. Моите деца са на път а създадат своите семейства, отделно от нас. Е, имам ли право да искам от тях да пожерстват бъдещето си заради нас? Нямам! Дори им желая да имат най-щастливите семейства. Но, от друга страна, какво ще се случи с нас двамата, възрастните хора с увреждане, когато останем напълно сами? Кой ще ни помага в поддържането на дома ни, за пазаруване, за всичко, което представлява нашия живот? Децата със сигурност ще идват в съботите и неделите, но през останалото време? Трябва ли да умираме за по пет дни в седмицата?
Е, от моя гледна точка, Домът в Стара Загора е една прекрасна възможност. Ще си съберем багажа, се си поплачем и ще заминем за своя нов дом. Там някой ще се грижи за нас, защото това ще му е работата.
Привет от мен.
Орле, ако мога така да те наричам,(?)Права си за това, че близките не са длъжни да посвещават живота си. Така са решили, така са преценили. Известен упрек може да си доловила, той си го има – в известен смисъл. Права си и за това, че никой не го заслужава. Те не заслужават да се обвързват и да се жертват, Пуфи не заслужава да живее на място, което не иска и въпреки това е принудена и тук идва въпроса за (Без)Алтернативността.
Казваш, че когато си посетила Дома, не ти е харесало, НО от друга страна, че той е една прекрасна възможност, където ще има грижи.
Реално погледнато, бъдещето е нерадостно, особено в страна, в каквато живеем и услугите в общността са ограничени (да не кажа, че няма почти никакви такива). Много хора като теб са загрижени за това, какво ще се случи, когато няма да могат да се справят и с право. Само, че ти казваш, че такъв дом е идеална възможност, но защо? Казваш го, не че ти харесва, а защото просто друга алтернатива няма (така мисля). Пуфи например, никога не е имала възможността сама да прецени как да си разпределя разходите, да реши сама какво й се яде, да избере сама с какъв прах да пере и т.н. Жалко е, когато такова ужасно място като институцията, да бъде прието като “прекрасна възможност”. Точно хора като теб трябва и е нужно да са активни и да настояват за промяна в асистентските услуги. Говорим за реални услуги и подкрепа, а не за измислени програми, в които тези услуги са само по няколко часа на ден, от понеделник до петък. Именно хора като теб, хора, тези които искат да си живеят в общността, хора, които искат да не живеят в институции, за нас е наложително да настояваме за промяна в предлагането на тези услуги, по начин, така че да не се налага отиването в институция. Съгласи се, че в момента много хора с увреждания си затварят очите, защото взимат едни пари за асистенти, без реално да имат истински асистенти. Това от една страна, от друга нежеланието и безхаберието на управляващите да проумеят що е това услуги в общността.
толкова си прав, засега така може да реагирам, надявам се самата Пуфи (измисленото ми име ) да реагира и изрази собствено мнение по въпроса???…
Люси, не си права, че нямаме политика! Напротив – имаме. И това, което се случва с Пуфи не е случаен инцидент, а директно следствие от тази политика – “медицинският модел” /който властва все още с пълна сила у нас/ мисли хората с увреждания “обективно”. Това означава, че приравнява хората /не само тези с увреждания/ към обектите – други предмети от заобикалящаат ни действителност, които могат да се изследват, преместват, почистват и подреждат. Припомни си “Полет над кукувиче гнездо”, например. Докато социалната ни политика не проумее, че хората /с увреждания/, за разлика от някои други обекти, могат да имат мотиви, цели, намерения, могат да са рационални, но и ирационални, че те също трябва да участват активно и равнопоставено в политиките, които ги засягат, дотогава и Пуфи, и торбите й ще са под общ знаменател – вещи, които се чудим “а ние къде да ги приберем”….