***** ***** *****

Людмила Борисова

 

Чук чук чук….. Събудих се от силно чукане по вратата и се чу гласът на близка на Пуфи (по молба на героинята ми името е променено, но историята си е напълно реална):

Мила, момчето, което ще живее под наем в твоя апартамент, ме докара и ти носим багажа, който имаш…

… Аз се надигам и с удивление поглеждам стоварването на багаж пред леглото на Пуфи – около 6-7 големи торби и смаяно питам:

– Къде ще ги прибраме в таз стая два на два квадрата?

Близката й ме поглежда и казва:

– А ние къде да го приберем? …

Боже, толкова се възмутих… За пореден път се запитах, в каква страна живеем??? Какви хора са управниците ни? Защо хора с увреждания имат апартаменти, а в същото време биват „набутвани“ в институции? Сещате ли се какво става? Дори и да имаш близки и роднини, дори и да имаш апартамент на твое име, дори да не си израснал в институция и да си живял със семеството си, в един момент, щом си с увреждане, настаняваме те в институция – там ще те къпят, ще ти готвят, ще ти е топло, ще ти е много по-лесно…

…Какво се получава? Изходът е един и същ и за тези, които израстват в институция, и за тези, които са в семействата са. Липсата на подходяща политика и предлагане на адекватни асистентски услуги принуждава много хора да отидат в институция,  където те дори нямат собствено пространство. В случая на Пуфи останах с чувството, че тя НИКОГА няма да има възможността да обитава апратмента, който е на нейно име. По-лесно е да я „обгрижват“ в институцията, да не носи отговорност за нищо, само защото увреждането й не й позволява да се справи сама с обичайни неща – обличане, готвене, пране и прочие.  И така, нейните близки (майка, баща, и други роднини) са спокойни, че тя е жива, нищо, че е само с основно образование, но все пак е нахранена, облечена, има някаква връзка със света  (повечето време – виртуално)… сиреч повече не й трябва.

За какво й е да учи по-нагоре, за какво да се развива, „ти гледай там да си на топло и да се грижат за теб, че някои и това нямат“. С една дума, бъди благодарна за грижата към теб. На колко ли хора с увреждания в ушите им са звучали тези думи, произнесени от най-близките им хора, когато ги оставят в дома? Колко ли са дошли по собствено желание, защото няма друг начин… За завършек ще поместя стихове, написани от човек, принуден да преживява в институция, въпреки възможността да живее в семейна среда:

 

ШАНС

 

Чак на края на града,

скрит направо във гората –

да не вижда го света,

е приютът за сакати.

 

Казват: „Тук ти е добре –

покрив и храна си имаш,

иначе си много зле –

вън безспорно ще загинеш“.

 

Чуй, приятелю ми драг

(с панталон или с поличка),

ако и да си на крак,

а пък аз съм на количка:

 

Бог ЧОВЕК ме е създал,

не хайванче по принуда.

Шанс на мен е също дал

да печеля битки трудни! 

 

Хр. Радомирова