Аз съм Нина Жишева. Родена съм през миналия век, но не смятам този факт за тъжен или лош. Напротив! Приемам себе си за късметлия, защото съм имала възможността да живея между два века, да бъда свидетел на исторически промени, да посрещна ново хилядолетие. Късметлия съм и защото съм имала най-вълшебното и щастливо детство на света. Детство, пълно с магията на приятелството, на доверието, на взаимопомощта, на споделените скъпоценности. Детство, подсладено от сладоледа за 5 стотинки. Детство, прекарано на село, возено от лениво магаренце в писана каручка.
Късметлия съм, защото имах най-прекрасните съученици, които вървяха винаги около мен, за да ме пазят от тичащите деца. Не знам дали е късмет или просто умение да цениш дребните бисери на прочетена книга, първи любовни трепети, разходка с приятелите из квартала, събраните 20 стотинки за билет за кино, но аз имах всичко това и винаги съм се чувствала щастлива и благодарна.
Изучих се, влюбих се, омъжих се, родих две деца, сега чакам внучета. Обичана и уважавана съм от хората, на които най-много държа. Правих истински театър, за публика. Танцувах. Как да не съм щастлив човек?!
Като споменах, че съм се изучила, ми мина през ума – имам дързостта да приемам себе си не само като учил, но и като културен човек. Имам живо чувство за хумор, което винаги ми е вършило добра работа. Иначе животът ми нямаше да е такъв, най-вероятно нямаше да оцелея. С годините набрах и доста мъдрост, сега я раздавам на младите, с надеждата да съм полезна. С годините научих, че най-важното в живота е да уважаваш себе си такъв, какъвто си, но непрекъснато да се стремиш да се променяш към доброто. Дългият път, който съм изминала, ме научи и, че най-важното е да обичаш себе си, да се отнасяш към себе си с почитта и уважението, с което би трябвало да се отнасяме към всяко човешко същество. С годините научих, че най-лесно е да мразиш, но от това нямаш никаква полза. Трудно е да намериш нещичко у другия, което да обичаш. Трудно е, защото трябва да търсиш и, намериш ли го, задължително трябва да се грижиш за него, като за цвете. Научих и колко е важно да се усмихваш. Никога не ми се е случвало хора да са нелюбезни с мен, ако аз се обърна към тях с усмивка. Никога! Научих и това, че хората имат нужда от доброта и топлина. Усетих колко хубаво ми става на мен, когато накарам някого да се чувства добре. И, може да прозвучи егоистично, но аз често съм се старала да правя добро на другите, заради себе си, за да стопля душата си. Преди години моят баща ми казваше, че, ако на душата й е студено, човек е тъжен и нещастен.
Е, това съм аз – Нина Жишева, възрастна жена, която се старае да бъде добър и полезен човек.
Защо написах всичко това? Защото искам да споделя нещо много важно. Но, за да го направя, трябва да поразкажа още нещо за себе си. Обикновено не разказвам за тази част от моята същност, но не защото се срамувам от нея, а защото я смятам за незначителната ми част. А тя е – аз, Нина Жишева съм човек с увреждане. Движа се с инвалидна количка от началото на новото хилядолетие. Преди това ходех с помощта на апарати и канадки. Имам увреждането си от детство, след имунизация против полиомиелит или така наречения детски паралич. От дете съм понесла белега на инвалидността и единственото, към което съм се стремяла, е да се науча да живея с този белег. Да, сигурно щеше да ми бъде много лесно, ако още тогава се бях предала, ако още тогава си бях казала „Аз съм инвалид, от мен нищо не става, затова ще си седя тихичко в своя си свят и все някак си ще преживея един човешки живот. Как да е.“ Тук ще отворя една скоба. Имам сестра, по-голяма от мен. Като малка е била много злояда, майка я гонила по двора, за да я нахрани. Веднъж ги видял хазяинът, чул как майка се ядосва и се кара на сестра ми за капризите и й казал: „Иванке, има два вида хора. Едните ядат каквото и да е, обличат каквото и да е, дружат с когото и да е, но и живеят как да е. Другият вид хора не ядат каквото и да е, не обличат каквото и да е, не дружат с когото и да е и не живеят как да е. Е, твоето дете е от този вид, благородния.“ Та и аз още като дете не приемах да живея как да е.
Ходех с радост и огромно старание на училище. Първата ми година като ученичка също ме возеха с количка. Майка ме подготвяше за училище и, дойдеше ли време да се отива, децата ме викаха от улицата, грабваха количката и, както се казва, в шеги и закачки, ме откарваха на училище. След това ме връщаха до нас. Единственото особено нещо в цялата история беше отношението на децата към количката ми – трепереха да не се счупи, защото незнайно кой им беше казал, че счупи ли се количката, Нина няма да има с какво да ходи на училище, да играе с другите деца. Просто Нина няма да може да ходи. Не знам как бяха стигнали до този извод, не беше им казано от учителите, нито от моите родители. Възможно е децата сами да са стигнали до него. Е, имало е и деца, които са ми се присмивали, ноооо… аз не оставях нещата ненаказани. Спомням си, бях някъде около 6-7 годишна, бяхме на село. Майка беше свикнала да тегли количката, а аз седях отзад и с една дълга гъвката пръчка чертаех линии в меката прах на пътя. Един път минахме покрай група хлапаци на моята възраст, рошави, прашни, с изподрани от игра колена. Едно от момчетата, като ме видя в количката, високо извика: „Ееее, глейте я па тая – дърта магарица, а се вози в…“ Искаше да каже, че ме возят в количка, но не довърши, защото изпищя пронизително и зачеса трескаво червената следа, която моята пръчка остави по краката му. Майка ми се скара, но само привидно, защото още тогава усетих, че едва сдържа смеха си. Обясни ми майка, че децата не се бият така, но аз упорито повтарях – бият се! Щом обиждат и нагрубяват, бият се! Още тогава отказвах да приема себе си като дете, различно от другите. Да, не можех да ходя като тях, но пък се движех доста успешно, с тяхна помощ, в количката си.
След 8-мата ми година вече можех да ходя с апарати и канадки. Голяма част от петте последвали години прекарах по санаториуми, за да се „лекувам“. След това родителите ми разбраха, че „лечението“ ми е кауза пердута, загуба на време, лишаване на детето им от детство, от младост, от живот. Нито те нито аз се приемах като болна, нямаше от какво да ме лекуват. Спряха да ме пращат на такива тъжни места и започнаха да ме учат да бъда боец, да набелязвам и да постигам цели, да мечтая и да се боря за мечтите си. Научиха ме, че аз съм човек, достоен за уважение и че увреждането ми не бива да ми бъде спирачка, не бива да унищожава живота ми. Родителите ми вече отдавна не са между живите, но аз никога няма да престана да им бъда благодарна, че възпитаха от мен личност, а не инвалид. Те направиха това за мен, а по-късно аз научих, че хората ме приемат по начина, по който аз се приемам – първо като човек, след това идва количката ми. Никога, пред никого не съм се представяла като човек с увреждане. Аз съм, винаги съм била и, докато съм жива, ще си остана Нина Жишева, готината или не чак толкова готината, хубавата или грозноватата, умната или глупавата, младата или старата. Такава, каквато съм!
И в този ред на мисли, имала съм време, когато аз самата гледах на себе си като на различен човек. И да, тогава и другите ме възприемаха като различна, странна. Хората гледаха странната ми непривична походка втренчено, с дълбока мъка в очите. Опитът ме научи да приемам съвсем спокойно хорските погледи, вперени в мен. Шушукането зад гърба ми. Кръстенето, суеверното плюене. Детските прями коментари. Да, всичко това винаги болезнено е късало части от душата ми, но хората са такива – непознатото е любопитно за тях и страшно. Аз, с моето увредено и несъвършено тяло, съм страшното предупреждение за останалите, че никой не е застрахован от лошото. Предупреждение, че човек може да бъде много крехък и чуплив. А човеците обичат да са красиви, здрави, силни, живи. Дори и през ум не им минава, че и аз, увредената, съм здрава, силна, жива. А човекът, който реши да сподели живота си с мен, ме прие и за красива. Мой проблем не е количката ми! Мой проблем е моментът, в който застана пред нескосения тротоар, пред тясната врата, пред високия автобус, пред липсата на асансьор. Не аз съм кривата, криво е всичко около мен, което ме кара да се чувствам различна, некачествена, виновна.
И тъй като знам, че доста от хората, които ще прочетат този текст, веднага ще ми опонират със своите си проблеми, ще ми разкажат колко тежко се живее със сърдечно заболяване, с диабет, с астма, веднага ще добавя – приятели, и сърдечното заболяване и диабетът и астмата не са увреждания. Аз също имам диабет, астма, предсърдно мъждене, високо кръвно налягане. Но моето увреждане е само трайното състояние, причинено от детския паралич. Това, че не мога да ходя е крайно и окончателно, нищо в него не може да го промени без технически помощни средства. Всичко останало е болести, за които аз настоявам да бъдат лекувани, храня надеждата, че рано или късно ще бъдат излекувани или, ако останат хронични, то аз ще продължа лечението си, за да поддържам организма си максимално работоспособен и здрав. И докато върша всичко това, се старая да бъда щастлива. Такава каквато съм. Иначе просто не ми харесва да живея.
Защо разказах всичко това?
Като дете тичах с останалите деца на четири крака, с дупето нагоре. Не им се давах, дори надбягвах повечето от тях. Да, лелки и бабки цъкаха състрадателно, бършеха скришом сълзи, но децата ме харесваха. Изобщо не ме намираха за странна и грозна.
Пораснах малко и се изправих – тръгнах с ортопедични апарати и патерички. Вече не можех да тичам. Трудно се тича с железни шини около краката. Затова пък децата около мен забавиха крачката си и отново се изравнихме. Защото ме харесваха, защото не ме намираха за странна и грозна.
Минаха още няколко години, станах тийнейджърка. Напълно истинска – пъпчива, откачена, непокорна, влюбчива. За този период родителите ми имат своите измъчени истории, които отнесоха в отвъдното, но ме приемаха точно като тийнейджърка, а не като нещастно девойче с глупави мечти за любов, романтика, което мечтае напразно.
Пораснах още, срещнах любовта на живота си. Омъжих се, родих си децата. Човекът до мен не ме намира за увредена, не приема текста от ТЕЛК-решението ми, който твърди, че не ме бива за тежък физически труд, ставам само за интелектуален. Уважаваме се, отгледахме си децата, направихме добри хора от тях. Моите деца изобщо не смятат, че майка им е човек с увреждания, не съм им давала повод да ме приемат за такава.
Времето мина, остарях и направих своите житейски открития. Открих, че човек не бива да приема увреждането си като нещо, което определя живота му. Винаги има начин, да бъдеш себе си. Възможно е да не можеш да вършиш всичко, възможно е да живееш на по-ниска скорост, но винаги има начин да бъдеш повече човек, отколкото увреждане.