Уважаеми КОВИД-19,
Не мога да повярвам как Вие, един вирус, обзехте нашия свят и го обърнахте с главата надолу. Вие изключихте нашия свят, изолирахте ни, отнехте способността ни да прегръщаме и да положим топла ръка на рамото на друг, който не е в непосредствения ни дом. Отнехте сте ни възможността да работим извън домовете си, да седим физически в ресторант и да се наслаждаваме на храната или да ходим на кино.
Вие отнехте основните етапи на нашите деца, планирайки ваканция и възможност да влязат в магазините, без да изпадат в паника. Отнехте ни способността да взаимодействаме с хората.
И представа си нямате колко съм Ви ядосана!
Чувствам се изолирана, тъжна, тревожна и уморена, защото не мога да спя без да се събуждам на всеки няколко часа с паника. Сега съм учителка на сина ми. Професията ми не е учител, аз съм психолог. Оценявам колко търпеливи могат да бъдат учителите на децата ми. Всеки ден е битка, докато го уговоря да седне и да изпълня задачите си с него. Страхувам се от това.
Толкова съм Ви ядосана, че не ми позволихте да прегърна приятелката си за нейния рожден ден. Ядосвам се и се страхувам, че не знам кога ще можем да възобновим живота така, както го знаехме. Не знам как ще изглежда. Това ще ни промени ли към по-добро? За по-лошо? Ще се научим ли да оценяваме всички малки части от живота, които сме приели за даденост?
Ще помним ли да забавим скоростта без да се претоварваме? Всички бързаме, но къде отиваме? Успяхме ли да постигнем по-големи неща, защото си поставяме като цели толкова много на ден? Като променяме графиците на децата си, наистина ли ги обогатяваме или ги травмираме? Учим ли ги как да се саморегулират? Да отпочиват и да се разтоварват? Наслаждаваме ли се на прекрасните части от живота, като природата, мисленето и креативността?
Името на всеки ден от седмицата е малко безполезно в момента. Това е просто ден. Единствената разлика между понеделник до петък и събота/неделя е училищната работа. Това е. Колкото и да се страхувам от училищната работа, това ни помага да определим деня, така че да не сме изгубени в бездната на времето. Време, което се влачи.
Сякаш днес е 75-ти април и сме в карантина от 2,576,5479 дни. Онзи ден гледах календара си и не можах да вляза в кабинета си и да отворя вратата, без да се паникьосвам от докосването на дръжката. Липсват ми хора, които влизат и излизат свободно.
Чух неща като „когато редовният живот се възобнови, може би ще се колебаем да се поздравим един друг с ръкостискане, защото това е друга форма на предаване на вируса“. Сериозно? Най-основният начин на човешка връзка ще бъде потенциално намръщен? Не, не мога да приема това – просто не мога.
Но, освен, че съм гневна, съм и много благодарна. Без тази внезапна пауза, която ме накара да се разтърся и се наложи да се оттегля от човешки контакт, аз също не бих имала време наистина да разсъждавам върху живота си, върху емоционалните си битки. Не бих научила това, което знаех и преди, но не го признах. Не бих имала възможността да разсъждавам върху човешката природа, присъщите ни нужди, липсата на оценка на това, което имаме, но все пак искаме повече. Никога не се чувстваме така, сякаш това, което имаме, ни е достатъчно. Рядко се чувстваме достатъчно добре, не се чувстваме оправдани в емоциите си, не изказваме мислите си честно. Притесняваме се, че ще бъдем отхвърлени или изоставени.
Сред тъгата си съм благодарна за трите си невероятни деца, храната в хладилника ми и здравето ни. Благодарна съм, че мога да се свързвам с пациентите си всеки ден, дори и онлайн, виртуално за сега. Благодарна съм за времето, което тази карантина ни даде да работим по нашите „семейни проблеми“. Да, нещата не изглеждат красиви, дори на моменти са доста грозни и безрадостни, но всичко това ни е много потребно и полезно, за да направим своите преоценки.
Е, уважаеми КОВИД-19, наистина съм Ви много ядосана и в същото време горещо Ви благодаря!
Искрено Ваша,
Аз
Д-р Лиз Матейс
Превод – Нина Жишева