Все по-често чувам, че исканията на движението за независим живот са добри, но… утопични. Особено утопични са в България. А трябва да бъдем реалисти, а не фантазьори. Утопично е да очакваме, че куцата система някога ще има достатъчно пари за лични асистенти и пълноценна интеграция, че самите хора с увреждания ще пожелаят независимостта си, че отношението на обществото към тях ще се промени, че… Често чувам, че това е утопия.
Утопия е, че е утопия. Когато сър Томас Мор и Томазо Кампанела описват остров Утопия и Града на слънцето, те всъщност взривяват най-голямата утопия на своето време – илюзията, че светът е такъв, какъвто е. Илюзията, че обществото не може да се промени. Илюзията, че хората не се променят.
Посланието на тези утописти е много ясно. То е запазило своята актуалност и до днес. Те ни казват, че ние сами строим света, в който живеем. Че ние сами правим живота си. Че обществото е общ дом и то се гради от нас, а не от някакви свръхестествени, конспиративни или пък природни сили. От нас зависи как ще подредим този дом и дали ще бъдем щастливи тук, на земята.
Няма по-голяма утопия от утопията, че светът, че обществото, че животът ни не зависят от нас, не са в нашите ръце. Много й е удобно на куцата система да настоява, че това са обективните дадености и че те не могат да бъдат променени. Колкото по-малко хора се борят за независим живот, толкова по-добре за куцата система.
Посланието на утопистите е друго – от нас зависи! Утопия е, че е утопия!
[1] Буквално преведено “utopia” означава „несъществуващо място”, но звучащият по същия начин неологизъм „eutopia” означава „добро място”.
Всеки ден се доказвам и всеки ден един човек разбира, че съм това съм аз – упорита, ината, с усмивка, вечно в движение, забравят за увреждането, само дето тези дето управляват, все още се нуждаят от бастуни:)))
Има една поговорка на американските индианци – Можеш да заведеш коня до реката, но в никакъв случай не можеш да го накараш насила да пие. Куцата система може да ни казва, че сме инвалиди, но от нас зависи да бъдем хора, с увреждания, но най-вече хора – ценни, потребни, достойни. Трудното е, че трябва да го доказваме. Много често, почти ежедневно, но какво пък. Кое му е лошото да се доказваш непрекъснато. За мен поне, това е личното ми предизвикателство. И никак не искам да допусна някои хора да си мислят, че си мечтая за утопични неща. Аз дори и не мечтая, аз настоявам и се боря за правата си. Поне се опитвам пътища да прокарвам…да уча другите, че увреждането не е болест, не е заразно, не ми е отнело интелекта безценните ми качества на уникална личност.