Когато се сетя коя бях преди черепно-мозъчната си травма и коя съм сега …

Предишното ми Аз и сегашното са двама много различни хора. Предишното ми Аз поддържаше чиста къща и играеше с децата си. Ходеше редовно във фитнеса, на детските площадки и в парковете, винаги е подраняваше с 15 минути и можеше да оцелее след самочетири до пет часа сън и да бъде напълно работоспособна.

Тя можеше да води забавни разговори и макар паметта й да не беше перфектна, тя не забравяше цели дни и важни събития. Тя не се разтревожеше толкова; нея не я съсипваха големи тълпи от хора и се нуждаеше от толкова много време да прекара сама вкъщи в уединение, за да се декомпресира от времето около хората и техните разговори. За нея нямаше силни или груби, повтарящи се шумове, които предизвикват толкова безпокойство. Тя не трябваше да носи специални очила или да пропуска работа поради мигрена, предизвикана от чувствителност към светлината. Не й беше толкова трудно да прибере прането или да измие съдовете.

Тя приготвяше 90% от храната на семейството си и нямам предвид хамбургери, чийзбургери и пилешки хапки. Тя правеше домашни яхнии и супи. Тя приготвяше пайове с бял сос от нищо. Тя правеше домашни разядки и ордьоври за партита и събирания, на които беше и домакиня. Тя не знаеше колко е невероятна и я оценявам и ми липсва.

Аз съм само останките от нея. Аз съм нейната сянка и се чувствам като бледо подобие в сравнение. Хората, които не я познаваха, никога нямаше да разберат, че съм била онази жена, защото въпреки всички дефицити, с които се сблъсквам ежедневно, все още функционирам. Работя, отглеждам децата си, виждам се с приятели, ходя на непълно работно време и се опитвам да присъствам на събития, но аз просто оцелявам. Независимо от това как може да изглежда, всеки ден е борба. Всеки ден се боря да бъда аз и дори и не се доближавам до нея.

Трудно е да не се възмущавам от моята ситуация. Трудно е да не оплаквам смъртта на това, което бях, и е трудно да приемам това, което станах. Аз се боря с вината за страничните ефекти от нараняването, което е невидимо и други хора също трябва да се справят с него. Моят „счупен” мозък влияе негативно на живота на другите. Наистина не знам как да сложа положителна окраска на това. Въздейства ми. Всеки ден.

Въпреки че постигнах известен напредък през четирите години, откакто бях ранена за първи път, мозъчната ми травма влияе върху живота ми и живота на хората около мен за добро или лошо. Затова се опитвам да открия красотата в ситуации и моменти, които тя може да е пропуснала. Опитвам се да поддържам нещата лекомислени, когато говоря за инцидента си и въздействието му върху живота ми. Опитвам се да остана позитивна. Опитвам се да помогна на другите, когато се борят. Може да се борим по различни причини, но за разлика от толкова много борби, свързани с черепно-мозъчната травма, с които се сблъсквам, за приятели и близки, мога да помогна за облекчаване на товара им. Мога да им бъда подкрепа. Мога да помогна. Ако това е крайният резултат от моята черепно-мозъчна травма, ако болката и травмата ми от своя страна ми помагат да подкрепям много други, това ме прави щастлива.

Моля тези от вас, които имат любим човек с черепно-мозъчна травма, да имат търпение, да бъдат насърчителни, да похвалят усилията им и да успокоят тревогите си. Моля, просто ги обичайте и ги приемете. И бъдете до тях.

Мия Р.

Превод – Нина Жишева