Тези дни чух едно-две неща, които добре ме размислиха и ме провокираха да попиша малко.
Едното беше – във Фейсбук хора се питаха кой какво ще прави на трети декември – Международния ден на хората с увреждания. Един каза нищо, друг попита какъв ден пък е трети декември. Но една жена се похвали „Аз ще ходя на банкет!“ Изкуших се да попитам за какъв банкет става въпрос, за какво банкет? Не попитах, знаех отговора – та нали трети декември е празник на хората с увреждания! Във Фейсбук аз вече съм отбелязана като черна овца и хората получават сърдечен порив да ме обиждат, да ме ругаят, да изливат омразата си. Всеки си има лична причина да бъде груб, вероятно. Та, затова не обясних, че трети декември не е никакъв празник на никого. Трети декември е международният ден, в който хората с увреждания да напомнят отново за себе си, за проблемите си, за това, че и те са част от обществото и в това общество те, хората с увреждания, имат право на място, на реализация, на живот. На щастлив и достоен живот при това! Както всички останали.
Второто нещо, което ме провокира да попиша, е новината, която случайно научих – починал е един прекрасен млад българин. Мъж със синдром на Даун. Параолимпийски шампион за България по земна гимнастика! Човек, заради когото българският флаг се е развявал на най-високия пилон на параолимпийските игри. Състезавал се е за България, с гордост е слушал химна, в негова чест. Аспарух Василев! Някой да е чул за този човек? Да е чел във вестниците за постиженията му? Някой да си представя колко воля, дисциплина и патриотизъм е необходимо, за да отидеш на параолимпийски игри, да се състезаваш и да победиш, в името на България? Някой да е чул, че един олимпийски български шампион ни е напуснал? Не, нали?
Ето, това са хората с увреждания в България – невидими, незначителни, неуважени, неоценени, неискани, неприемани! Ето затова има Международен ден на хората с увреждания! За да не остане нито един човек с увреждане отхвърлен, забравен, нежелан, унижен, обиден, и осъден на самота и незначителност!