Само преди два месеца Центърът организира пресконференция, за да каже на обществото – естествено, чрез медиите – че в България не се случва деинституционализация. Интересът към темата тогава беше слаб. Преди дни ефирът беше взривен от поредния случай на насилие върху дете с увреждане в Шумен. Министърът на социалната политика – Зорница Русинова – макар и нов, реагира по стар начин, а именно защити социалните работници и институцията, което за нас като граждани и правозащитници беше крайно неадекватно и нехуманно.

Целта на днешната пресконференция е да покажем, че произволът, на който са подложени хората с увреждания, е плод на същия механизъм, който води до произвол и злоупотреба с децата в образователни и социални институции. Центъра за независим живот е солидарен с децата, жертви на насилие, симпатизираме на техните близки и родители, когато има такива и се опитват да защитят малчуганите.

Даваме си сметка, че животът на хората с увреждания не е особено привлекателен за обществото и медиите, докато някой смелчага не изнесе публично случай на крайно насилие. Ежедневното унижение, недостойното битуване, сегрегацията и социалната изостаналост на хората с увреждания остават извън погледа на хората. Твърде много са онези, които страдат от унижението, упражнявано от самозабравили се властници в социалните институции, обитавани от беззащитни, физически зависими хора, жертви на трайно социално занемаряване.

Причините за подобно състояние на нещата са същите като тези, които управляват модела „КОЙ“ – финансови и бизнес кръгове, които превземат държавата в свой интерес. В нашия случай имаме система от социални заведения с характер на сиропиталища, които практикуват и насърчават социално изключване с активната подкрепа на държавата – закони, финансиране и впечатляваща безконтролност. Те се образоват взаимно, самопреподават се в университетите, омаловажават всеки опит за социално развитие като цел и практика на социалните политики и по странна логика никога не стават обект на системна критика. Показателно е как се набляга върху формиращата роля на образованието, но се пропуска още по-мощната формираща сила на социалните политики, които у нас са сведени до социални помощи по формални – обезличаващи – показатели и приютна – обезличаваща – грижа.

Социалните работници – главни действащи лица в институционалната грижа – нямат идентичност на помагаща професия, в която са самостоятелни, компетентни и високо отговорни за развитието на хората, за които се грижат. Те са формирани да обслужват на първо място интересите на системата и нейните структури; нито те, нито организации извън системата са ефективни защитници на правата на потребителите, които ползват услугите на системата.

Тези елементи на механизма – всевластната държава, сговорчивата „интелигенция“, неправителствените организации и местната власт – се задействат в синхрон винаги, когато социалната промяна е провокирана отвън и средствата за нейното реализиране са външни и много. Свързването им заедно има за цел само и единствено да съхрани статуквото с неговите елити и да усвои парите, така че слабите да си останат слаби, а силните може и да засилят властта си. Така се стига до мимикрията на „социалните домове“ в „услуги в общността от резидентен тип“, където нищо от приютната култура не е забравено и нищо от културата на независимия живот не е научено. 

Публичните скандали, обект на обществено внимание чрез медиите, утвърждават тази картина и доказват „ефективността“ на горната технология, разкривайки онази беззащитност на най-уязвимите сред уязвимите, която за социалната система на една държава би следвало да бъде приоритет. Системната злоупотреба и малтретиране на деца с увреждания без родители е логическа закономерност в механизма, при който правото е на страната на по-силния, на онзи, който държи властта.