На излизане от катедралата пуснах едно евро в кутийката за лепта и запалих своята свещичка на смирение, на надежда за добро за мен и хората, които обичам. Вече знам, че освен капката моя кръв, която попи във френска земя, там някъде, в покоите на Нотр Дам дьо Страсбург, е останало и моето прошепнато „Боже, бъди милостив…!“
Разходката ни продължи още час-два. Обикаляхме това приказно място, наречено поетично „Малката Франция“, което, изречено на френски – Petite France, ми звучи сякаш става въпрос за ония прекрасни порцеланови кукли от минали векове, които те гледат със стъклените си очи и ти се усмихват загадъчно като че имат да казват нещо, но предпочитат да го запазят в тайна. Точно така ми се представи на мен и Малката Франция – изящна, красива, криеща се закачливо зад туфи цъфнали цветя, флиртуваща със зелената ленива река, усмихната тайнствено, понесла тайните на вековете и обърнала поглед напред, приела в себе си разноезични туристи и колоритни мъже с тъмна кожа, предлагащи от колани до гривнички с алени пластмасови маниста за колкото се спазариш с тях.
 |
 |
 |
 |
В общи линии това беше последният ден от моя престой в Страсбург. На следващия ден рано сутринта поехме обратно към Франкфурт, като този път сменихме влака само веднъж. Дали заради това или поради нетърпението ми да се върнем по-скоро в България, но пътят насам ми се видя значително по-къс, независимо че ни се наложи да престоим на летището във Франкфурт повече от 3 часа. Когато колесарите на самолета докоснаха твърдата писта на летище София, сърцето и душата ми дълбоко благодариха на Бога, че на света има България и аз се върнах жива и здрава в нея. Да, тая България изобщо не е подредена и дружелюбна към мен колкото беше Франция, но тук душата ми отново се закачи за коренчето си и задиша свободно. Замечтах новите си мечти как ще направим и нашата България също толкова подредена и достъпна колкото Франция… някога… Амин! Да бъде!