„Сградата от червеникавокафяв пясъчник, започната през ХІІ в., е сред най-големите постройки в християнския свят и едно от най-архитектурно хармоничните готически здания, оцелели от Средновековието. Когато е завършена през 1439 г., нейният тънък като дантела ажурен 142-метров шпил я прави най-високата сграда в християнския свят (тя все още е класирана като най-високата сграда, датираща от Средновековието). Заслужаващи внимание са витражите, някои датиращи от ХІІ в., и астрономическият часовник от ХVІ в.“ http://www.nasamnatam.com/statia/Katedralata_%E2%80%9ENotr_Dam_dyo_Strasburg%E2%80%9C_Edin_triumf_na_goticheskata_arhitektura_i_vyrhovnata_slava_na_grada-1299.html
Признавам, че взех справката от Уикипедия – не посмях да разказвам исторически факти с мои думи. Но знам емоцията, която ме завладя, прекрачвайки прага на достъпния вход на впечатляващата сграда. Първото нещо, което ме блъсна в носа, беше дъх на застояло, на старо. Усетих дъха на милионите хора, посетили във времето това забележително място. Сякаш старината бе успяла да откъсне от всеки поне по частица от аромата му. В катедралата имаше много хора, екскурзианти от къде ли не. Но въпреки това, тишината, която изпълваше огромното пространство звънна в ушите ми и зашептя приказки и легенди от стари времена, край мен зашумуляха мантиите на кардинали и епископи, които сновяха насам натам, унесени в своя безмълвен разговор с Бога, плетяха интриги, решаваха съдбата на своята част от света. Процеждащата се през приказните витражи оскъдна светлина на мрачния ден отвън тихо падаше върху очертаните по пода трасета, които указваха къде може и къде не може да се минава и също рисуваше свои си фантастични шарки.
След като очите ми свикнаха със сумрака, а ушите ми спряха да долавят тайнствения шепот на времето, се огледах наоколо и отново това място ми въздейства съвсем неочаквано. Или може би напълно очаквано, точно както беше предвидено от създателите му да въздейства – накара ме да се почувствам мъничка и незначителна, една такава дребна и крехка, чуплива. Божият храм ме сложи на мястото ми. Ние, човеците, имаме склонността често да забравяме кои сме и да се възкачваме на фалшиви пиедестали, да си присвояваме правото да сочим с пръст, да съдим и да осъждаме.
Сведох глава и смирено влязох навътре, запровирах се между банките. Огромната катедрала се извисяваше навсякъде край мен с ажурните си стени, с прецизните си изящни и пъстри витражи и стъклописи. Видях старинен орган, на който стриктен учител учеше малко момче да свири. Видях забележителния астрономически часовник, който точно в дванайсет часа и трийсет и една минути всеки ден напомня на грешното човечество за страстите Христови, за това каква висока дан е платена за нас, сякаш отново и отново ни пита заслужавахме ли си…
 |
 |
