Развявайки националните флагове, надувайки свирки и вувузели, думкайки тъпаните на Свободата, носейки своите послания, изписани на плакатите, всички ние, заредени с огромна положителна енергия, усетили силата на солидарността и заедността, спряхме да усещаме студ и дъжд.
Понесли емоцията на протеста, най-накрая се озовахме пред вратите на Европарламента. Отново ни налепиха етикетите, отново червеното оченце на зорките порти ни опипа старателно и любопитно преди да ни пропусне с писък, заради метала по количките. Този път, обаче, ни взеха и всичко, което беше по-дълго от 25 сантиметра и дори само напомнящо остър предмет, застрашаващ безопасността, както нашата лична, така и тази на работещите в сградата. Огромният заоблен търбух на Европарламента започна бавно да ни поглъща и скоро бяхме настанени в една от залите му – Залата на славата (Hall of Fame). Тук ни чакаше изненада! Евродепутатите или просто не бяха откликнали на поканата ни и ги нямаше никакви или бяха изпратили третите или четвъртите си асистенти, които можеха само да ни гледат с любопитство и да ни казват колко сме прави и как те били много на наша страна. Е, тук вече борческият дух на протестиращите се загря до точката на кипене и направо си ни разгневи – стотици хора с увреждания, въпреки отвратителното време и трудностите, с които се сблъскват непрекъснато, си бяха направили труда и бяха преодоляли стотици километри, за да отидат, дето се казва „на крак“ при тези господа, а те видите ли, не могли да си поместят телесата от една зала в друга, за да дойдат и да уважат протеста ни. Залата закипя от недоволство, напрегна се като мускул на трениран атлет, готова да отскочи и да реагира напълно спонтанно, когато ведрият и позитивен Мартин Ирландски излезе напред и подхвърли идеята, че ние бихме могли и да не напуснем Залата на славата, докато не бъдем чути от когото трябва. Дързостта и решителността на множеството явно стресна политиците, които ние, хората с различни народности, бяхме пратили там, да ни представляват и защитават. Съвсем скоро бяхме удостоени с присъствието на представители от различни партийни семейства – либерали, социалдемократи и прочее. Не че ни казаха нещо по-различно от любезните им асистенти де. Единственото, което изразиха като идея и което хареса и на нас беше, че не виждали причина Европарламентът да пребивава в две изключително скъпи за поддържане места с техните скъпи администрации, в два различни града, в две различни държави дори – Страсбург и Брюксел. Изказаното мнение ни прозвуча разумно, дори един от участниците в похода предложи спестените пари да бъдат дарени за решаване проблемите на деинституционализацията в Европа. Предложението беше прието с аплодисменти в залата, но с доста конфузно мълчание от страна на високите евро-гости. Не след дълго се сбогувахме с гостите си и с Европарламента с обещанието след две години отново да се върнем. Ако не точно ние, непременно след нас ще има други, които ще извисят своя глас за свобода, за независимост, за достойнство.
 |
 |
 |
 |
Следващият ден ни беше ден за разходка и разглеждане на Страсбург. Времето отново ни блъсна с неприязън още от вратата, дъждът ни задраска лицата и се опита да сломи решителността ни да продължим, но не успя. Та и как ще успее – да идеш до Страсбург и да не видиш катедралата, да не идеш до речната порта на града?! Това изобщо беше недопустимо за нас, още повече, че вече бяхме доказали, че сме корави и издръжливи. Целта ни беше, разбира се, катедралата Нотр Дам дьо Страсбург – една от най-известните в Европа.