Вторият ден, който ще помня дълго, беше денят на самия Freedom Drive. Още от сутринта мрачният ден ни обеща много студ и ситен леден дъждец, който се промъкваше навсякъде под дрехите. Нищо не можа да ме защити от него, нито дори луксозният дъждобран, който Маги услужливо ми предложи. Е, разбира се, това отношение на дъжда не беше лично към мен, но аз бях тази, която се оплакваше най-много. Само на няколко метра от входа на хотела, аз бях вече замръзнала, вкочанена и непоносимо кисела и свадлива. Групата бързо се упъти към спирката на трамвая с надеждата по-скоро да се скрият от гадното време, а аз и Живодар изоставахме, което още повече ме вкиселяваше и гневеше. Поддавайки се на гнева, реших, много троснато да се возя сама и платих доста болезнена цена за гнева си – мокрият ринг подведе ръката ми, подхлъзна я и в сърцето ми се заби нещо по остро от клечка за зъби. Изгубих почти половината от нокътя на палеца си. Дорева ми се, но инатът ми не ми позволи и сълза да отроня на пътя, обаче изтръгна от коравата ми душа тържествено обещание повече на път да не се гневя толкова, особено, ако нямам никакви превързочни материали. Е, вече в земята на Франция има пропита капка моя кръв.
И така, кървяща и наранена, пристигнах на площада на Републиката – сборният пункт за началото на похода. Площадът на Републиката представлява един китен, не много голям парк, в който дори и в есенния дъждовен ден изглеждаше пъстър и тучен. Личеше си как грижовната френска ръка не е жалила усилия и любов да посади и отгледа прекрасни цветя, които радват и окото и душата.
Атмосферата на площада беше коренно различна от настроението ми. Не че дъждът беше спрял, но стотици сияйни усмивки на хора с увреждания от всички краища на Европа стопляха дори ледените мраморни стъпала на парка. Навсякъде можеха да се видят флагове на различни страни, гордо развявани от поданиците им. Разноцветни дъждобрани и чадъри грееха навсякъде. Но над всички, поне за моите очи, се извисяваше закръгленото червенобузо лице на ирландеца Мартин Нотън, който зареждаше всички с позитивизма си, с лъчезарната си усмивка и обещанията за слънце… стига да си го поискаме и да си повярваме на мечтите. „Точно така ще стане и с животите ни, приятели, – извиси глас Мартин. – Нещата ще се случат, само ако много ги искаме, искрено се надяваме и се борим заедно за тях. Гласът ни ще става много по-силен, когато викащите сме много и просто няма начин да не ни чуят!“ Думите на засмения ирландец с причудлива шапка и пъстро пончо ни заредиха с енергия и топлина, дадоха ни първоначално ускорение и ние се запътихме в дълга редица към Европарламента, където очаквахме да се срещнем с евродепутати и политици, ангажирали се – доброволно! – с уврежданията. Походът на свободата се изви като пъстър многолик китайски дракон, понесъл своето послание по улиците на един от градовете-символи на Европа. Хора с увреждания от цяла Европа бавно вървяха из притихнал Страсбург и го разбуждаха с мощните си искания за свобода, независимост, достойнство, зачитане на човешки права и ценности. Минувачи спираха и снимаха с телефони и таблети многонационалното събитие, махаха ни с ръка, присъединяваха се за кратко и след това продължаваха забързания си ден. На този единайсти септември европейците с увреждания изкрещяха в лицето на Европа и света, че те трябва да ги уважават такива, каквито са, трябва да ги приемат, да се съобразяват с тях и да им дадат това, което им се полага по право – равни човешки права. На всеки кръстопът забавяхме крачка, застоявахме се, блокирахме движението, охранявани от местната полиция. На няколко места от колите също ни помахаха в знак на солидарност, ние отговаряхме със своя вик за свобода и независимост. На единайсти септември един пъстър китайски дракон оглуши улиците на френския град Страсбург с думата Liberte, Freedom, Свабода, Libération, Frihet, Eleftheria, Wolność, Libertad, Svoboda, Свобода, изречена на почти всички европейски езици!
 |
 |