От моето пребиваване в Страсбург има два дни, които много отчетливо се откроиха от останалите. Единият беше денят на нашето посещение в Европейския парламент, където се срещнахме с българските евродепутати. Странно беше усещането ми да се озова в легендарната кръгла сграда, която бях виждала само в новините по телевизията. Не знам дали проблемът с огромните сгради е само мой или е нещо напълно нормално, но и тук се почувствах дребна, малка, натисната от огромната маса стъкло, с което архитектите явно са се опитали да олекотят нещата. Не съм сигурна възхитих ли се или ми стана жал за огромните висящи цветя, посадени между стъклените коридори, чиято очевидна роля беше да създава усещането за простор и естественост, но според мен, напълно напразно. Единствената част от сградата, която успя истински да ме впечатли, беше една топла връзка между две крила на парламента – прозрачен своеобразен тунел, минаващ над един от ръкавите на река Рейн. Със сигурност бих престояла в този стъклен мост поне няколко часа, взряна в зелените води на реката, в грациозните лебеди, в красивите бухнали храсталаци по бреговете, в белите катерчета, които сновяха напред-назад, но ни чакаха изключително заети хора, които бяха отделили час от времето си, за да се срещнат с нас. А аз не се наемам да смятам колко ли струва час работно време в Европарламента, но със сигурност е несъизмеримо с месечната ми инвалидна пенсия. Та, да се върна на българските евродепутати: срещнахме се, ние си казахме болките, те ни увериха, че ни чуват и винаги са усещали нашите трудности (де да бях им повярвала, ама…, както се казва, не захапах), почти непрекъснато мислят с какво биха могли да допринесат за подобряване на политиките. За протокола ще изброя имената на дамите и господата, удостоили ни с времето и вниманието си – Филиз Хюсменова, Антония Първанова, Надежда Нейнски, Моника Панайотова, Мария Габриел, Метин Казак, Слави Бинев и Станимир Илчев, както и секретарят на г-н Андрей Ковачев, депутатът, който беше наш официален домакин, но се оказа, че в последния момент му излязла спешна работа някъде другаде. Та, така, в топла и сърдечна, бих казала европейска, обстановка прекарахме около час и отново поехме по обратния път навън. Всъщност понятието навън за тази сграда е малко условно – излизайки от нея попадаш в едно обширно пространство, заобиколено отвсякъде със стени, ограждащи късче от небето. Чувстваш се като в кладенец.
 |
 |
 |
 |
Веднага с излизането ми направи впечатление, че вътре, в кладенеца на Европарламента, пряко всякаква логика за затворените пространства и завета, ставаше страхотно течение и дали от него или от студенината и строгостта на самата сграда, чиито врати непрекъснато те опипват и не те пропускат никак лесно, която ти слага етикетче, за да те допусне във вътрешността си, душата ми започна да зъзне. Е, положих известно усилие, за да се усмихна за груповата снимка, но побързах да изляза и от втория изход. Навън задишах свободно и леко свежия френски въздух. Запътих се обратно към трамвайната спирка, минавайки покрай пилоните с националните флагове на страните-членки, без да им отдавам кой знае какво внимание, докато предпосленият пилон буквално ме принуди да спра и да погледна нагоре. Намирах се край българския флаг. Странно е усещането да застанеш под родния флаг, докато си в чужда страна. Поне на мен ми стана значително по-топло и уютно. Поне за няколко секунди, във Франция.
