За града – толкова, за сега. Защото там аз се отърках не само о друга култура, но имах щастието да се срещна с хора с увреждания от цяла Европа, измежду които имаше живи легенди, повели доста отдавна борбата за достойнство и човешки живот. Хора, за които бях само чувала прекрасни неща, чиито думи съм цитирала многократно – Адолф Рацка, Мартин Нотън, Кор Ван Дам (до него специално отдавна исках да се докосна и в Страсбург, в културен център Марсел Марсо, имах възможността да го направя). Тези хора, атмосферата, каузата, настроението, всичко това превърнаха Страсбург в моя Уудсток. Срещнах хора, които бяха буквално смачкани физически от увреждането си, но същността им се извисяваше като монолит над сивото дребно ежедневие. Видях с очите си как техника и човек могат да преодолеят всякакви препятствия и бариери. Имаше хора в инвалидни колички, които наподобяваха страховити роботи, покорно работещи за своя стопанин. Видях, че има ли желание и добронамерена мисъл, невъзможни неща няма. Гледах, гледах и през цялото време си мислех за жалките китайски таратайки, които тук можеш да придобиеш срещу 486 лева; мислех си и колко от тези хора там, ако бяха в България, никога нямаше да могат да станат от леглото си, да не говорим за излизане от къщи, та камо ли за пътуване в чужбина.
г-н Нотън
Не че европейците с увреждания нямат проблеми, не че те всичко са постигнали и вече водят битки ей така, за едното удоволствие или за спорта. В никакъв случай! Тези хора също имат своите трудности, но тяхната нагласа беше – борба! И винаги е била. И явно винаги ще бъде… Убедена съм в това, което казвам, защото ги чух как говорят, видях ги как горят в борбата си, усетих дълбоката им жажда за независимост, за достойнство и уважение на човешката им същност.
През всичките четири дни, посветени на Freedom Drive, присъствахме на работни срещи, семинари, конференции, срещи с евродепутати. Никога няма да забравя тихия глас на Адолф Рацка, който приковаваше вниманието и заставяше слушателите да затаят дъх и да слушат. Да слушат думи, които повдигат духа, будят заспали достойнства, доказват, че човешката същност е ценност, която в никакъв случай не бива да бъде пренебрегвана или омаловажавана. Много от тези хора живеят напук на съдбата, напук на всичко обкръжаващо ги, което методично и настойчиво се опитва да ги смачка. Страховито е да гледаш подобни титани, останали малки единствено физически, единствено поради увреждането си. И не само страховито, а и изключително заразно – гледаш ги и неусетно се заразяваш от тяхната убеденост, от решителността им, от желанието им за независим и достоен живот. Убедена съм, че и аз я пипнах тая зараза. Най-вероятно именно тя беше основната причина, поради която в края на своето пребиваване там аз вече неистово исках да се върна тук, у дома, но замечтах и моята страна да стане толкова достъпна, моите приятели в България също да станат толкова борбени и настойчиви. Защото всеки един от моите приятели заслужава да се движи с удобна и функционална количка, да живее независим живот, такъв какъвто си го иска сам, там, където иска, с когото си иска. Или, да го кажа с други думи, да бъде както всички останали – напълно обикновен, независим и щастлив със своето щастие човек.
 |
 |
 |
 |
Работна атмосфера на една от работните срещи