СТРАСБУРГ – МОЯТ УУДСТОК
(Песента на хората, които няма да станат отново жертви!)
Това е градът, където на всеки две години Европейската мрежа за независим живот организира Поход на свободата, а българската група в него е вече традиционен участник от 2007 година насам. Така на 9 септември 2013 година аз и още петима млади хора с увреждания се отправихме към Страсбург, за да представим достойно (!) активизма на българите с увреждания в шестото издание на Похода, което се случи в десетата му юбилейна година.
И така, озовахме се на летището. Аз и съпругът ми бяхме като едни истински динозаври – древни и сбръчкани, застанали в групата на млади, прекрасни, усмихнати и чаровни младежи и девойки от всички краища на страната – Варна, Стара Загора, София и Свищов. Такива си и останахме до края, независимо колко се опитвах да го докарам на рок динозаври.
Тук е мястото да си призная – винаги съм изпитвала и най-вероятно ще продължа да изпитвам ужас от летенето със самолет. Не пропускам нито една негативна мисъл по въпроса. Дори след като бях настанена на много удобно място до прозорчето на самолета, не пропуснах да забележа един млад мургав пасажер, който веднага ме хвърли в паника – припомни ми за всичките терористични заплахи, за които бях слушала по телевизии и радия. Не свалих поглед от него през целия полет, а той взе че оброни глава на облегалката и заспа тих младенчески сън. Взряна в него и заслушана в бесния си пулс, не усетих кога минаха два часа и машината ни плавно кацна на огромното летище Франкфурт. Като казвам огромно, имам предвид ОГРОМНО! Тъй като много скоро след пристигането си трябваше да хванем влак за друг германски град, ни се наложи да препуснем из километричната територия на аерогарата. Любезни наземни служители на летището ни придружаваха навсякъде, криволичеха наляво и надясно, качваха се с нас нагоре, слизаха надолу с прозрачни и достъпни асансьори, обръщаха се да ни броят, докато най-накрая успешно ни натовариха на отново напълно достъпен влак за Майнхайм (запомнете, моля, това словосъчетания – НАПЪЛНО ДОСТЪПНО, тъй като от тук нататък ще го споменавам много често). Там ни чакаше смяна на влаковете, която осъществихме с един невероятен зрелищен спринт по перони и лифтове. И се запътихме към Карлсруе. Пътуването ни беше кратичко и отново запрепускахме, да за си хванем влака за Страсбург. До нас подтичваше служител на гарата, подкарал рампата, с която ни натовари, въртейки някаква ръчка на ръка, леейки пот, докато качваше моето пищно тяло. Е, да беше учил за депутат, завалийката… кой му е виновен?!
Пристигнахме късно вечерта. Страсбург ни посрещна доста мрачно и с дребен леден дъжд, бързо пропиващ се под летните дрешки, с които се бяхме натъкмили в гореща и лятна София. Всъщност, Страсбург явно никак не ни хареса, защото така и не се усмихна както се полага на един любезен домакин – нито веднъж за почти една седмица от нашия престой там. Само че ние се оказахме корави българи и също не му се предадохме – имаше дни, в които обличахме едно върху друго всички дрехи от куфарите си, но не останахме и ден в хотела си, не пропуснахме нито секунда от интересните срещи, семинари, уъркшопи, от Похода.
Какво да кажа за Страсбург? От една страна изобщо не ме впечатли, дори някак си ме притисна още от първия ден. Улиците, по които минавахме в продължение на близо една седмица, не бяха широки, от двете им страни почти неизбежно се извисяваха масивни, каменни мрачни сгради, носещи дъха на друго време. Град с минало и история, но аз не си падам по старините. Тротоарите също ми се сториха тесни, най-вероятно заради количката ми. Споменах тротоари и веднага пред очите ми се върна споменът за достъпността на града. Градът е напълно достъпен! Тези хора просто и не подозират, че в една страна на Балканите съществува един напълно абсурден, но наложил се в ежедневието термин, „частична достъпност“, което, казано по нашенски, означава нищо! В Страсбург изобщо не са се шегували, когато са работели за достъпността. Трасето, по което вървят трамваите е отделено с високи острови. На спирките те се превръщат в площадки, от които без никакво усилие влизаш в мотрисата. Там, за чудо и приказ, никой от групата ни не видя графити, не откри залепени за седалките дъвки, нямаше и нарязана тапицерия, нямаше дори боклук по пода. Местата за количките, бебешки или инвалидни, са си ясно определени и никой не те бута, не ти пипа количката, не роптае къде сега си се запътил, като си в това състояние, а часът е пиков и транспортните средства са претъпкани. Дори децата внимаваха да не притеснят някоя количка. И, ако случайно, някой без да иска се отърка от количката, не говори на нея, а те пипа лекичко по рамото, навежда се до твоето ниво и с усмивка се извинява. На тебе, на ЧОВЕКА в количката! Господи какви трамваи, какви пътници! Искам малко внос от тях и в България!