Аз имам церебрална парализа и депресия. Живея с церебралната си парализа. Живея и с депресията си и не, не страдам.
Често в медиите – по телевизията, в списанията и в социалните медии чувам фразата „страда от“, когато става дума за запознаване с човек, живеещ с увреждане или определено здравословно състояние. Чувам фрази като „страда от депресия“ и „страда от церебрална парализа“, но как медиите познават специфичния опит на всеки човек с увреждане, когото не са срещали преди? Как медиите знаят как да квалифицират моя опит от уврежданията ми, с които живея?
Когато медиите използват такива фрази, за да опишат човек и връзката му с неговото увреждане, те приемат, че хората с увреждания, трябва да страдат.
Последното нещо, което искам е, да се опише като страдание факта, че се справям с множество хронични състояния на здравето ми. Използването на термина „страда от“ ме кара да се примирявам. Вредно е за хората с увреждания постоянно да се описват като страдащи, защото това означава, че житейският ни опит трябва да бъде отрицателен и „по-малък от“ този на човек, който изживява живота си без такива условия.
Фрази като „страда от“ ме карат да се чувствам така, сякаш трябва да имам негативна връзка с това как моето увреждане влияе на моя житейски опит. Но какво ще стане, ако това не е вярно? Ами ако всъщност аз изобщо не страдам?
Житейските преживявания, които имах, откакто живея с церебралната парализа, ме запознаха с невероятни хора, дадоха ми уникален, съпричастен възглед за това как да се отнасям с други хора и дори ме накараха да ходя на училище за физиотерапевт, защото исках да бъда точно като хората, които ми помагаха, докато растях.
Животът с депресия понякога затруднява нещата, но все пак лесно приемам, че съм депресирана. Има дни, в които би било хубаво, ако мъглата на депресията ми се вдигне, за да мога да изживея живота с по-малко безполезни мисли, минаващи през ума ми, но не страдам от депресията. Всеки ден живея с мисълта за самоубийство и въпреки че трябваше да напусна училище, за да ходя на лечение (отново), за да се справя с депресията и мислите си за самоубийство, напускането на училище ми позволи да бъда вкъщи, за да прекарвам време с племенниците си.
Начинът, по който се отнасям към хората около мен, беше повлиян значително от опита ми с депресията и церебралната парализа.
Въпреки че може да е трудно да се живее с увреждане, мисля, че именно обществото и липсата на достъпност наистина възпират хората, които живеят с увреждане, да достигнат пълния си потенциал, а не самото увреждане.
Изживяването на живота, имайки увреждания, не трябва да е нещастно. Обществото, моля, спрете да ни казвате, че трябва да страдаме от тези увреждания, когато всеки ден хората с увреждания се стремят да преминат покрай това. Въпреки че хората, които живеят с увреждания, могат да бъдат в състояние, което не могат да променят кой знае колко, моля, оставете го на индивида да реши сам дали смята или не своя опит за страдание.
Работя, за да се отдалеча от страданието, тъй като съм решила да живея с депресията и церебралната си парализа и да ги използвам като свои силни страни. Даването на възможност на хората с увреждания да живеят и да недопускането, че страдат, намалява стереотипа, че хората с увреждания не са в състояние да живеят пълноценен и смислен живот.
Днес решавам да не позволя на моето състояние да ме карат да страдам. Днес решавам да му позволя да ми помогне да живея живота, който искам да живея.
Бека Р.
Превод – Нина Жишева