Личната помощ е „инструмент, който дава възможност на човека с увреждане да води независим живот (НЖ). Личната помощ (ЛП) представлява директно и целево финансиране на хора с увреждания за заплащане труда на асистенти, от каквито се нуждае човекът, поради наличие на увреждане.

ЛП следва да се предоставя въз основа на индивидуална оценка на потребностите в зависимост от житейската ситуация на всеки човек и по цени, които съответстват на цената на труда на вътрешния пазар. Хората с увреждания трябва да имат право да наемат и управляват своите асистенти и да избират модела на заетост, който е най-подходящ за нуждите им. Средствата, отпускани за ЛП трябва да покриват заплатите на личните асистенти, други техни разходи, произтичащи от трудово-правните им отношения, като например, осигурителни вноски за сметка на работодателя, както и разходи, свързани с предоставянето на самата услуга, като административни разходи и колегиална подкрепа за ползвателя на лична помощ.“ (https://cil.bg/wp-content/uploads/2020/03/Definitions-Bulgarian-1.docxx).

Малцина разбират разликата между асистентска услуга (разбирана по нашенски) и лична помощ (разбирана по европейски), но за щастие се намират и такива, които споделят позицията си в социалните мрежи, където прочетох: „Личната помощ е качествено различен политически инструмент от социалното подпомагане или социалните услуги – нещата, които познаваме за добро или лошо. Личната помощ гарантира на човека с увреждане НЕЗАВИСИМОСТ, тя изравнява неговите и моите възможности, тя осигурява независимост на всички нива – битово, гражданско, лично, независимост и от семейството. Това последното продължава да не се разбира масово – “как ЧУЖД човек ще се грижи за детето ми, което има увреждане, текат му лигите, не може да говори…” Този тип родители държат те да са личните асистенти на децата си (изкривяването дойде и от програмите за лична помощ на правителството, които, като програми за заетост, предлагаха това – майката получава пари, за да е асистент на детето си). Само че това вече не е лична помощ, този подход не осигурява независимост на човека с увреждане, по-скоро обратното – прави го зависим от близките му.“

За съжаление горното разбиране, артикулирано изключително ясно и точно, е рядкост, включително сред хората с увреждания и още по-малко сред техните близки и роднини. За съжаление разработеният и внесен от Омбудсмана на Република България законопроект носи белезите на неразбиране и архаичен подход към социалните функции и възможности на държавата. Нещо повече, законопроектът съдържа разпоредби, отклоняващи се от горепосочените принципи и изисквания на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.

Общата философия на предложения законопроект поставя асистентите и доставчиците на услуги в центъра на регулацията. Доказателство в тази посока са множеството изисквания към асистентите и широките контролни функции на доставчиците не само по отношение на паричните разходи, но и на качеството на услугата. Това противоречи на основната характеристика на ЛП, съдържаща се в посоченото по-горе определение на Европейската мрежа за независим живот.

Ролята, отредена на доставчика, не е осигурена финансово под формата на процент допълнение към часовата ставка за администриране на услугата. Това ще доведе до монополна позиция на общинските администрации като доставчици на услугата и ще елиминира неправителствените организации или други частни доставчици на услуги от пазара на услуги. От друга страна, то нарушава правото на всеки човек с увреждане да избира своя доставчик.

Часовата ставка – 1,1 пъти размера на минималната работна заплата за страната, нарастваща до 1,5 към 2021 година – няма да позволи на хората с увреждания да си наемат асистенти на пазара на труда при спазване на трудовото законодателство. Опитът показва, че при такава ставка, каквато в момента се прилага по Наредбата на Столична община за предоставяне на услугата „Асистент за независим живот“ над 90% от ползвателите живеят на един същи адрес със своя асистент. Легитимно е допускането, че асистентите са предимно, ако не и само, от роднинския кръг на ползвателя, което води до формиране на двойна зависимост: от една страна емоционалната привързаност, от друга – финансовата зависимост на асистента-роднина, който се откъсва от пазара на труда и става напълно зависим от плащанията като асистент. И трето, може би най-важно в контекста на човешките права, по така предлаганата „лична помощ“ няма да доведе до никаква промяна в живота на човека с увреждане.

Нещо повече, ниската часова ставка ще предизвиква потенциалните ползватели да спекулират с нуждата от часове – понякога оправдано, друг път користно – ще надписват часове, ще изкривяват отчетността, за да си осигурят повече ресурс за задоволяване на потребностите или за доход в семейството. Допълнителна предпоставка за това е липсата на лимит от часове месечно (както трябва и да бъде, но при други условия и при наличие на ограничения за ползване на часове за лична помощ от роднини като асистенти), което улеснява задачата и създава потенциал за множество обжалвания на решения за предоставяне на лична помощ.

Съществуват сериозни основания да се постави въпрос за хората с увреждания, които нямат семейства или роднини. „Личната помощ“ във варианта, предложен от Мая Манолова, не дава отговор на този въпрос, но той е ясен: тези хора ще попаднат в институции – големи и отвратителни домове или малки, спретнати домчета – лишени от права и от ресурси да правят своите житейски избори.

И накрая, Комитета на ООН по правата на хората с увреждания излезе с Общ коментар № 5 по член 19 от Конвенцията за правата на хората с увреждания от 31 август 2017 г., който съдържа ясни указания по същността на личната помощ като инструмент за независим живот в общността на хората с увреждания (https://tbinternet.ohchr.org/_layouts/treatybodyexternal/Download.aspx?symbolno=CRPD/C/GC/5&Lang=en).

Предвид горните недостатъци на предложения проектозакон за лична помощ на хората с увреждания, а и много други, които са по-технологични, но не и маловажни – има основания да се твърди, че той не съответства на принципите, ценностите и разпоредбите на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.

Капка Панайотова

Председател на Управителния съвет

Център за независим живот