Дяволът е в детайлите! Колко пъти сте чували тази фраза? Със сигурност много! Искам отново да ви я припомня, защото тя е ключът към разбирането на всичко случващо се в последните шест месеца около протестите на майките на деца с увреждания.

Малко предистория! Проблемите ни (на хората с увреждания имам предвид) не са от вчера и нито един закон през последните 29 години не е успявал да ги разреши. В далечната вече 1995 г. е написан и приет Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите, а през 2005 г. е заменен от Закон за интеграция на хората с увреждания. Философията и на двата е видна от определението за човек с увреждания в тях – в първия е “Инвалид” е всяко лице, независимо от възрастта му с физическо, сетивно или умствено увреждане, което затруднява социалното му интегриране и участие в обществения живот, възможностите му за общуване и обучение или трудовата му реализация“, а във втория – “Човек с трайно увреждане” е лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек, и за което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или са определили вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто“. Първото сякаш е по-щадящо и зачитащо за хората, второто направо ги натирва в графата „нетрудоспособни“, т.е. хрантутници на обществото. И двете отразяват едно остаряло и съвсем неприемливо отношение към уврежданията като социално явление. Ясно е, че това не води до нищо добро за онези българи, които по някаква причина са получили увреждане и имат нужда от подкрепа, за да се справят с живота.

Проблемите на хората с увреждания не са чисто български, но по света мислят за хората с увреждания първо като за хора и граждани, а тази мисъл води до разработване на адекватни политики за подкрепа. И не защото са по-умни (е, някои може и да са), а са по-мъдри и отчитат факта, че хората с увреждания са като всички останали – данъкоплатци, потребители, избиратели…

Естествено и гражданският натиск е изиграл сериозна роля, което ни води до нашата ситуация в момента. Последните години показаха, че даже и доказаха, колко нефелна е политиката по увреждания и колко неадекватна е „подкрепата“ – изключително под формата на „грижа“ – предоставяне вследствие на грешни политики.

Аз самият станах част от гражданския натиск преди 20 години, когато за пръв път провидях и осъзнах, че поради увреждането ми съм третиран като невалиден и неспособен да управлявам живота си. Повярвайте ми, чувствах се ужасно и бях мотивиран да променя ситуацията. Бях на 22 с прекрасни, подкрепящи и всеотдайни родители, и повече от всичко на света исках да променя нещата към по-добро.

За 20 години обаче нещата не помръднаха много – говоря за България и мисленето на политиците. Знам, знам какво ще си кажете! Ама как – толкова неща се правят за хората с увреждания и ще сте прави – милиони се дават за хората с увреждания, че чак ни завиждат други слоеве от обществото. Въпросът е в детайлите, уважаеми приятели! В детайлите!

В момента, под натиска на граждани (няма да кажа само майките на деца с увреждания, защото има и други групи, които оказват такъв) се лансира нов Закон за хората с увреждания и се предлага Закон за личната помощ – изцяло нов инструмент за нормалното съществуване на хората с увреждания. Ура, както се казва!

Още от приемането на сега действащия закон всички правозащитно мислещи хора със и без увреждания настоявахме за радикални промени. Тласък в тази посока беше и ратифицирането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания през 2012 г. Десетки пъти лично съм участвал в срещи с представители на министерства и агенции, където съм казвал, че има нужда от коренна промяна в законите.

Нали започнах с детайлите и дяволчетата в тях. Ето някои от тях! Четете внимателно и се опитайте да вникнете в тях.

Хората с увреждания не сме хомогенна социална група, определена от увреждането, в която всички са еднакви, с еднакви нужди, с общи интереси, с еднакви възможности и умения, говорещи едно и също, мислещи по един и същ начин. Затова може и да имаме общи проблеми, но всеки вижда различно решение за себе си, защото ние сме различни човешки същества! Казвам това, за да разберете защо няма как с едно средство да окажете нужната подкрепа на мен и на незрящ човек. Ще се изненадате ли, ако кажа, че много различна трябва да е подкрепата за двама човека с увреждане, които изглеждат еднакво – придвижват се с акумулаторна инвалидна количка и не могат да движат нито ръцете, нито краката си, т.е. ще имат експертно решение на ТЕЛК за 100 процента загубена работоспособност/вид и степен на увреждане, и нужда от чужда помощ ? Но аз работя (много!), пътувам (често!), пия бира (малко!) и се радвам на живота (много!). Другият човек може да си седи вкъщи и да гледа тавана или телевизора, да пуска по някой и друг гневен пост във Фейсбук и да си оплаква съдбата. Потребностите на двама ни от подкрепа в ежедневието са много различни.

Не така обаче мислят сегашните ни управници, защото в предлагания „нов“ закон за хората с увреждания пак всичко е на база ТЕЛК и дефинирани групи по процент загубена работоспособност. Всички хора с над 90% с чужда помощ ще получат еднаква подкрепа, независимо от индивидуалните нужди на всеки. Къде тук е разликата с досегашния модел? Никъде! Но това не се казва нито от МТСП, нито от подписалите плана за действие – омбудсмана, инициативата „Системата ни/ги убива“ и национално представителните неправителствени организации. Защо ли?

Навсякъде се говори, че се разработва нова политика, базирана на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Някой казва ли ви, че от нея взеха само целта и я пришиха към новия-стар закон и да кажат, че има Реформа? Не, никой! Ама нали се разбрахме да внимавате в детайлите. Какво по-различно ще е след като досега за адаптирането на жилище даваха 600 лв., а с новия-стар – реформаторски – закон се предвижда тази подкрепа за водене на независим живот да скочи с колосалните 42 лв.?!! Да, не сте в грешка – 42 лв.!

Примерите са много и все с негативен оттенък, което обрича хора като мен на същото и в следващите години, въпреки пропагандата за ГОЛЯМА РЕФОРМА в социалната сфера. Обещаните 150 000 000 лв. ще потънат в същото блато като досегашните милиони – а може и да са милиарди – левове и после ще ревем за още, и още, и още…

Как човек като мен, който от 20 години се стреми да промени системата, трябва да постъпи в този момент? Да подкрепи ли тази „измислена“ реформа или да извика на висок глас – СПРЕТЕ СЕ! ПОГУБВАТЕ ОЩЕ ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ!

Аз, Митко – избирам да не си мълча и да се боря още повече срещу тази ПРОФОРМА РЕФОРМА. А вие?!