Хората с увреждания в Тоскана избират между 25 клуба, в България си стоят вкъщи заради безпаричие

Росица Стойкова, Енрико Паче

„Ако трябва да тренирам на голо поле, пак няма да се откажа.” Това са думи на Стела Енева, двукратната сребърна медалистка от параолимпийските игри в Лондон. Стела взе отличията си в тласкането на гюле и на диск и доказа, че може да победи не само увреждането си, но и финансовата криза и лошите условия за тренировки в България. „Спортът е като допинг, – казва тя. – И да искаш да се откажеш, не можеш. И тъй като човек се доказва цял живот, ти се ще да покажеш, че можеш да направиш повече и от здравите.”

Стела Енева е на 37 години и е родена без крака от коленете надолу. Придвижва се с подколенни протези, а в сектора за хвърляния се състезава със специално столче. Започва да се занимава с професионален спорт късно – на 24 години, след като завършва икономика и работи като счетоводител. „Родителите не ми разрешаваха да спортувам, за да не счупя протезите си. Затова не правех резки движения и дори бях освободена от физическо.”

Животът на Стела се преобръща през 1988 година, когато българската състезателка по гюле Иванка Колева става параолимпийска шампионка в Австралия. Тогава варненката за пръв път чува, че съществува професионален спорт за хора с увреждания. До този момент е убедена, че спортът е за онези, които няма какво да правят и не искат да си стоят вкъщи. Започва да тренира гюле и диск. Напуска работа и става професионален спортист.

Първото й състезание е световното първенство в Лил през 2002. Печели 7-мо място на диск и 10-то на гюле. Когато излиза на стадиона й правят впечатление две неща: тръпката от голямото състезание и уважението към хората с увреждания. „До този момент мислех, че съм човек с увреждане, но там разбрах, че не е така, – казва тя. – Имаше много по-тежки случаи, но те не показваха, че са увредени, че са зависими от някой друг, който да ги нахрани или да отиде с тях до тоалетната.”

В залата за физическа подготовка Стела вижда, че има специални уреди за хора с увреждания. Решава да направи същата в България и през 2010 идеята й е факт.Отваря и собствен клуб за вдигане на тежести, стрелба с пушка и лека атлетика. Оказва се, че въпреки безплатните занимания няма много желаещи. „В началото идваха много хора, но сега, когато започнаха да имат мускулна треска, нещо да ги боли, се отказват. Казват, че имат ангажименти. Всъщност нямат желание и хъс, защото получават всичко наготово.” Според Стела хората с увреждания са свикнали някой друг, най-често държавата, да им помага. Не са готови на жертви, които ги карат да правят стъпки напред. А след годините усилия на лекотатлетическите стадиони олимпийката е убедена, че останалите не я приемат като човек с увреждане. Помогнал й е спортът и точно той може да промени съдбата на хиляди други.

Това не е откритие на Стела, а практика, която се прилага в цял свят. На почти хиляда километра от България, във Флоренция, спортът приобщава хиляди хора с увреждания и им помага да се чувстват пълноценни. Те живеят по-различно от българите не само заради по-достъпната околна среда и заради възможностите за обучение и рехабилитация. Голяма част от страдащите от умствено или физическо увреждане спортуват, а най-добрите стават професионалисти. Подборът е систематизиран и богат, тъй като дейност развиват 25 клуба. Много от хората с увреждания започват занимания още в болниците след претърпяна операция или инцидент. Помагат им специално обучени инструктори. Такава е системата в отделението за гръбначни травми в травматологичния център на болницата във Флоренция. „Спортът прави чудеса с пострадалите, – казва шефът на отделението Джулио дел Пополо. – Той е важен не само за рехабилитацията им, но и за реинтеграцията им. В болницата имаме специални места за спорт, както и екип от психолози, социални работници, инструктори, медицински асистенти. Всичко това е наистина важно, за да могат по-късно пациентите ни да се обслужват сами.”

През 2003 година отделението създава собствен спортен клуб за хора с увреждания. Първоначално тренират тенис, колоездене, handbike (велосипеди, които се карат с ръце) и ски. След това се сдобиват със собствена ски база във Вал ди Луче в планините край Пистоя. Болницата обучава 40 инструктори за работа с параплегици и тетраплегици. По-късно отваря секция по гребане към клуба във Флоренция като целта е хората с увреждания да се върнат към нормален начин на живот.

В България почти няма възможности за рехабилитация чрез спорт, а постигнатото в миналото е пропиляно. „В България рехабилитацията загива, тъй като болниците почти не поддържат рехабилитационни легла, – казва доц. Иванов от медико-техническата лаборатория „VIP плюс”. – Целта днес е пациентът да се изправи, да се научи да върви с патерици и да се придвижва с инвалидна количка. Липсва адаптация към новия начин на живот. Системата кара пациентите да си стоят вкъщи, да не искат да правят нищо, камоли да тичат или да спортуват”.

Ако изберат спорта хората с увреждания няма да имат нужда от помощта на близките си. Най-добрите ще имат шанса да станат професионалисти и подобно на Стела да променят живота си. Във Флоренция възможността за подобен обрат е по-голям, тъй като регионалният параолимпийски комитет (Cip) подпомага заниманията със спорт на всички нива – от училищата до клубовете за възрастни. В обсега му попадат както хората с физически, така и тези с умствени увреждания. Годишният бюджет на Cip е почти 250 000 евро, а под шапката му работят 25 клуба от десет района.

Дейността на Българската параолимпийска асоциация е доста по-скромна, главно заради оскъдното финансиране. Годишният й бюджет за 36-те клуба за хора с увреждания в цялата страна е едва 60 000 лева. Въпреки това асоциацията обхваща над 1700 спортисти, които практикуват 12 параолимпийски спорта. „Не може да се каже, че държавата помага колкото трябва, – казва председателят на асоциацията Илия Лалов. – Повечето от хората с увреждания са на ниско социално равнище, с малки финансови възможности и ако не се обезпечи всичко необходимо, не се занимават със спорт.”

Намирането на спонсори е трудно, тъй като данъчното законодателство в България не стимулира спонсорството. Големите компании предпочитат да помагат чрез реклама, а спортът за хора с увреждания не им харесва за тази цел. За него се говори две седмици веднъж на четири години – когато се провеждат параолимпийските игри. Някои експерти считат, че това пречи на интеграцията на хората с увреждания, тъй като стартовете ги описват като Супермен. Много зрители решават, че е лесно да си шампион и изобщо не стигат до клубовете. Според Стела обаче с излъчването на параолимпийските игри в Лондон телевизията е помогнала на здравите хора да разберат какво значи воля, дух и хъс за живот. „Шампионите показаха на зрителите, че няма хора с увреждания и здрави хора, – казва тя. – Всеки има някакъв недостатък – видим или невидим, умствен или физически. Важно е да се приемаме такива, каквито сме и да си помагаме.”

Текстът е изготвен по проекта на Съвета на Европа и на Европейския съюз „Медиите срещу расизма в спорта”

Volunteers watch as Stela Eneva of Bulgaria celebrates after finishing her throws during the Women's Shot Put F57/8 final at the London 2012 Paralympic Games at the Olympic Stadium in LondonСтела Енева е най-успешната българска параолимпийка

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Според Стела спортът може да промени живота на хиляди хора с увреждания

Stela-3

Джулио дел Пополо твърди, че спортът е важен не само за рехабилитацията, но и за интеграцията на хората с увреждания

Stela-4

Болницата във Флоренция има клуб за тенис, колоездене и handbike, поддържа собствена ски база във Вал ди Луче

Stela-5

Хората с увреждания във Флоренция имат избор между десетки спортове и 25 клуба

Stela-6

Спортът помага на инвалидите (хората с увреждания, бел. редактора) да не разчитат на грижите на близките си, а да се обслужват сами