Разходките навън с приятелите ми ще изглеждат различно след пандемията заради физическото ми увреждане. Не съм сигурна какви ще бъдат. Имам церебрална парализа и ампутиран крайник. Движа се в инвалидна количка и затова се нуждая от помощ при прехвърляне и излизане от автомобили и за използване на тоалетната. Винаги имам нужда от нечия помощ и не мога да върша нито една от тези задачи сама.
Преди тази пандемия излизах с най-добрия си приятел, който стана професионалист при прехвърлянето ми и воденето ми там, където бяхме планирали да отидем. Никоя разумна задача не беше твърде голяма, за да не се справитой с нея. Ходехме на вечеря, концерти и пр. Не се доверявам на всеки да ме вдига, защото се страхувам, че ще ме наранят, но той вече знае какво прави и го прави от години.
Преди да срещна този човек копнеех за такова приятелство – такова, което беше приключенско и готово на всичко. Не ме разбирайте погрешно – имам прекрасни приятели, но нито един от тях не е такъв. За мен, не само като човек, а като човек с увреждане, е важно да имам до себе си подобен човек, за да изживея нови неща, които не бих постигнала с друг.
Преди пандемията, на 7 март, отпразнувахме годишнината на приятелството си и ходихме в Ню Йорк и Ню Джърси и направих неща, които винаги съм искала да правя. Тревогата ми е, че сега това може би беше последният път, когато можехме да се разхождаме така. Много от това, което правим, когато се разхождам, включва близък контакт, а това прави невъзможно да се поддържа правилото за социално разстояние от шест фута. Готвим заедно и т.н., но сме по-близо, когато той ме прехвърля от количката някъде и обратно.
Аз съм в категорията с висок риск, защото съм инвалид и имам история на астма. Това представлява страх и за двама ни, защото не искаме да излагаме безопасността си на риск или да се заразим с вируса. Страхът е от неизвестното – да не знам дали вирусът все още ще се разраства, не знам как ще се повлияе приятелството ми. Това ще бъде огромна пречка за онези от нас в общността, които имат видими и невидими увреждания, ново нещо, към което ще трябва да се научим как да се адаптираме.
Много от нас се чувстват много добре във взаимодействие с другите и, когато не знаем как това ще се отрази, това може да бъде страшно за нас. Храня дълбока признателност за това приятелство и ценя високо спомените, които имам и ще продължа да създавам в това ново нормално. Приятелството е също толкова важно за хората с увреждания, колкото и хората без увреждания. Ще го измислим и ще решим кое работи най-добре за всеки от нас поотделно и като общност. В крайна сметка вярвам, че повечето от нашите отношения ще излязат по-силни за това. Ние като общност с увреждания ще се адаптираме както винаги.
Лариса Мартин
Превод – Нина Жишева