В петък вечер бях в католическото училище на дъщерите ми. Докато момичетата ми плуваха, аз разговарях с девойка от персонала, която също е учила в гимназията. Тя беше мило и лъчезарно момиче и сподели с мен за своите преживявания в окръжното техническо училище. Част от училищната й работа била свързана с хора с увреждания, които също учат търговия и добиват умения за работа. След това тя сподели колко от приятелите й в техникума водели ученици с увреждания на домашните танци и абитуриентски балове, за да могат да бъдат „нормални“.
Тази хубава млада жена, която ми разказваше за прекрасната традиция да водят своите съученици с увреждания на танци, беше научила, че синдромът на Даун и други увреждания не са нормални. Като майка това малко ме заболя, но я разбирам. През 80-те години ме научиха и мен на този урок, когато виждах как учениците с увреждания повече или по-малко бяха разпределяни в класна стая в мазето на нашето средно училище.
Но синдромът на Даун е нещо нормално. Толкова нормален, колкото е нормално онова дърво там, както морските вълни и птиците, мигриращи на юг през това време на годината. Синдромът на Даун не е нещо, създадено в лаборатория. Не е като лабрадудъла[1]. Синдромът на Даун и други увреждания се случват извън лабораториите! Случват се в живота ни!
Прочетох във Фейсбук публикация на приятелка за нейната дъщеря със синдром на Даун на детска площадка. Друго дете я поканило да играят. И двете деца са на възраст, в която не знаят какво представлява синдромът на Даун спрямо друго човешко състояние. Детето изчаквало търпеливо и помагало на дъщерята на моята приятелка, когато било необходимо. Те просто играли и се забавлявали. Това е нормално!
Това, което не е нормално, е обществото, което пренебрегва нуждите на някои от своите членове и систематично ги потиска, за да подобри собствените си егоистични желания. За щастие на семейството ми, 2019 година е и нещата стават все по-добри през цялото време. Обичам да го казвам, сякаш продавам употребявани автомобили в тридневен уикенд. “Синдром на Даун! СИНДРОМ НА ДАУН! Никога не е имало по-добро време да имам връзка със синдрома на Даун и, ако поспрете при нас днес, ние ще ви представим безплатно още няколко уреждания!“
Включването в нашите училища и на работните места се подобрява всяка година, а лечението на психично здраве се развива значително през последните няколко десетилетия, но все още имаме големи сърца и интелигентни тийнейджъри, които мислят за синдрома на Даун като нещо извън „нормалното“. И точно затова е необходимо първо, да приемем синдрома на Даун за нещо нормално и, второ, непрекъснато да разказваме на другите за това.
Джени Хастед
[1] Лабораторно създадена кръстоска между породите лабрадор ретрийвър и пудел
Превод – Нина Жишева