Тези дни се разрових в архива си и попаднах на интересен мой материал от 2017 г. Писала съм го във връзка с 5-годишнината от ратифициране на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. Ако сте читатели на нашия блог, този текст ще ви се стори познат, но и днес има какво да се каже по него.
И така, как стоят нещата с правата на българите с увреждания сега? Ми… никак! Осем години след ратификацията на Конвенцията и два закона повече, не изглежда да са променили положението ни. С новия Закон за хората с увреждания, уви, тъжната картинка не е станала по-радостна. Днес вече има и Закон за личната помощ, валиден за цяла България. Но, както се казва – да, ама не! Да, но той няма нищо общо с проекта за закон на ЦНЖ, който беше направен от хора – негови ползватели, както и от висококвалифицирани юристи и изцяло подкрепящ хората с увреждания за един нормален, достоен и независим живот. Сегашният закон обрича хиляди, да не кажа десетки хиляди, българи с увреждания на мизерия и жалко съществуване. Изключително ниската часова ставка, ограничената почасова асистентска помощ, отпускана по закона, не осигурява възможността да се наемат асистенти от свободния пазар. Осигурява единствено възможност да се назначават членове от семейството или други близки роднини. Ами, ако роднините са отминали или няма такива? Или някой има свое семейство и деца, и иска да живее в общността заедно с другите? Това от своя стана опорочава идеята и не съответства на философията независим живот. Ограничението в броя на часовете също е голям проблем за хората с тежка физическа зависимост, които имат нужда от асистенти дори и през нощта, и в почивните дни, а това е невъзможно, когато горният праг на часовете е едва 168! Простата аритметика показва, че това прави по по-малко от 6 часа на ден. При настоящата липса на съвременни технически помощни средства, при съществуващата липса на достъпна среда дори и у дома, нали се сещате, че през останалите 18 часа от денонощието един човек с тежка физическа зависимост ще бъде принуден само да лежи неподвижно в леглото си и да си отглежда единствено декубитални рани. Не споменавам огромното удоволствие да гледа в тавана. Значи нещо и в двата закона куца, цялата система продължава да куца, а с годините куцането става все по-болезнено – както и при нас, хората, с годините ставаме все по-зле…
По отношение на средата. И тук отново нищо! Някои веднага ще кажат! “Та в столицата вече има няколко училища, които са достъпни за деца с увреждания.“ И ще бъдат прави, но ние говорим не само за столицата. Говорим за България! А и няколко не е решението. Във всяко едно училище може да се случи да учи дете с увреждане. Освен това, осигурен ли е достъпът до самото достъпно училище, или детето ще трябва да преодолява нескосените тротоари, които преобладават наоколо, разкривени плочки, опасни кръстовища? Същото е и с достъпността на архитектурната среда, на достъпната жилищна среда, на деинституционализацията. Както се казва – на нищото половината!
Нещата с трудовата заетост… и те са си същите, както и преди три години. Заетостта е незначителна, въпреки някоя и друга правителствена програма, което изобщо не е решение на проблема, а е само симулиране на дейност и загриженост.
Проблемите ни като цяло се задълбочават и с некачествените технически помощни средства. Недостатъчен е специализирания транспорт. Какво да кажа за “достъпния“ обществен транспорт? Подвижните рампи често са неподвижни, ръждясали! Никой не обръща внимание на незрящите за опасните светофари с объркващи “пискала“ по кръстовищата, за неадекватно положените тактилни плочки дори след ремонт на ремонта. Да изреждам ли още?
Така че, уважаеми читателю, можем напълно отговорно да кажем – с Конвенцията и Закона сме си като без Конвенция и Закон! Преценете сами.
До след още 2 години, когато ще са изминали общо 10 години от ратифицирането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания! Още 2 години на надежди и борба.

Лиза Бочева
18.02.2020 г.