Когато започнахме да си говорим, изобщо не ми мина през ума какво щях да чуя. Ще представя себе си и нея малко по-късно. Ето какво си казахме на скайп в един ден през миналата седмица. Имайте търпение и прочетете до края. Заслужава си!

“Аз: само ти ли проявяваш признаци на живот там? Какво се е случило на другите?
Тя : другите са в дневната
Аз: какво толкова правят там? Арт терапия?
Тя : Ваня рисува книжка на Мандали, не арт терапия
Тя : дадох й моята книжка
Аз: каква книжка?
Тя : на Мандалите казах
Аз: какво е това?
Тя : книжка е  дето има различни картинки за оцветяване по номера
Аз: мандалите какво е? картинки за оцветяване?????
Тя : да 🙂
Момичето: и това е арт терапия?
Тя : аха
Аз: нееееееееееее
Аз: ще се застрелям, а ти знаеш ли какво е това мандали?
Тя : мандали означава тибетска дума
Тя : Момиче, за мен с арт терапията се занимават хора като Марта и Илиян; за мен е децко това нещо
Аз: а за теб какво би било интересно, Ния? За мандалите в интернет ли прочете или тези, които ви дадоха книжките, ви го обясниха?
Тя : в интернет
Аз: а кой ви ги даде тези книжки?
Тя : на мен ми е подарък от една жена, защото знае че обичам оцветяването
Аз: освен да оцветяваш, какво друго ти е интересно , Ния?
Тя : да играя на карти, на уно кент война сентесе салам гърне
Аз: Ти на колко години беше, Ния?
Тя : кога
Аз: днес, защото съм те питала и преди и си ми казвала, но съм забравила
Тя : сега съм на 27
Момичето: Ния, не искаш ли да правиш нещо различно, от това да играеш карти и да оцветяваш?
Тя : искам, Момиче, но не се сещам какво да правя
Аз: чети книжки
Тя : и това не
Аз: защо?
Тя : не ми е интересно
Момичето: ще избереш такава, каквато ти е интересна
Аз: то е почти същото като си чатиш във Фейсбук или скайп, само дето една книжка може да те отведе на различни, прекрасни места и да ти разкаже страхотни истории; да те ограмоти, да те научи да пишеш грамотно. Ще ти купя една книжка, ще ти я донеса, ако идваме пак някога при вас, и ще искам да ми я разкажеш след това. Ще бъде шарена и не много дебела 🙂
Тя : и в фейса нещо не пиша като не ми пишат.  аха, добре
Дамата: Нийче, имате ли филмови канали на някои от телевизорите в жилището? А чувала ли си за Мечо Пух? Знаеш ли какви страхотни филми има – аз съм гледала много такива по няколко пъти!!!
Тя : да чувала съм и ми е любимото
Дамата: Това значи, че си чела книжката, така ли? Точно “Мечо Пух” и “Малкият принц” са книжките, които съм чела десетки пъти и всеки път намирам по нещо ново в тях. Не че “Алиса в страната на чудесата” е безинтересна книга, разбира се. А за Ерих Кестнер чувала ли си като един от най-прекрасните автори на книги за малки и големи деца?
Тя : да чела съм, последното не (става дума за Ерих Кестнер!!!)
Аз: кое по-точно ти е любимо, Ния?
Тя : мечо пух, грижовните мечета обичах да гледам 🙂
Аз: а вече не ги ли гледаш?
Тя : не,  защото не ги дават вече и големия въпрос не го дават
Аз: какво беше това големия въпрос?
Тя : предаване”

Е, това е! Разговорът ни не завърши така, но другото са обикновени онлайн приказки.

Както вече споменах, аз съм Нина. На 59 години, омъжена съм, имам две пораснали деца, които тръгнаха по своя път.

Тя е девойка на 27 години, живяла целия си досегашен живот в различни домове за деца с увреждания без родители. Дори и в момента живее в едно от стотиците жилища, построени, за да поемат децата и младежите от закритите домове и сиропиталища. Тя е една от младите хора, с които работим по проекти за защита на човешките права на хората с увреждания в България, за промяна на политиките в сферата.

Разбира се, че си имаме имена, но предпочитам да останем Аз (Нина) и Тя – Ния. Ще сменя и всички имена, използвани случайно в разговора ни, един от многото, които провеждаме ежедневно.

Познавам я като девойчето, което за една година стопи (без изобщо да получим каквато и да е информация защо) половината от теглото си; като девойчето с най-невероятните черни очи, в които е много трудно да се надникне и с най-прекрасната къдрава коса; като девойчето, което свенливо свежда очи, щом го погледнеш и което шепне, когато говори. Познавам я като тъжното момиче, което с всяка своя клетка бленува да има мама и татко и ги рисува по детски под шарени дъги. Темата за мама и татко няма да я коментирам, независимо колко много болка причинява на моята млада приятелка. Това, което ме потресе, бе фактът, че двайсет и седем годишната Ния обича да оцветява книжки, да гледа „децкото“, да играе на уно и „сентасе“. И нищо друго! Не обича да чете. Не обича да говори за момчета. Не обича да говори за мода, за грим, за прически. Колкото и да съм се опитвала, никога не съм успявала да разбера или да почувствам какво се върти в главата ѝ. Кой затвори така надълбоко това прекрасно същество? И веднага пред очите ми се изправя двуглавият образ на Госпожата и Персонала. Като ламя се надвесва над моето беззащитно момиче, крещи му и от устата бълва огън и жупел, праща го по дяволите, пие и последните му жизнени сили, убеждава го, че от него нищо не става и то би било напълно безпомощно,  ако Госпожата и Персонала не са толкова грижовни и великодушни. Никога на двуглавото чудовище не му е хрумвала мисълта, че с момичетата се говори за красота, за готвене, за мода, за момчета, за месечен цикъл, за семейство, за деца, за бъдеще. След осем часа, когато работното време изтече, двуглавата ламя си взима багажа и напуска. Отива си по домовете, за да гали главиците на своите деца, да готви манджата на своя съпруг, да гледа телевизия, да живее своя си живот, да планира утрешния ден. А моето момиче остава само, навикано, смазано,  обезверено, тъжно, самотно. Научено, че него никой не може и не бива да го обича, че то не бива и не може да обича, не може и не бива да мечтае, не може и не бива дори да сънува. Какво друго да прави, освен да оцветява книжки и да се весели с пъстрото детско по телевизията….

Друга гадна тема е унищоженият, изхабен и затрит живот на всеки един от останалите „потребители“ на услугата. Неизмеримо лична и безкрайно обществена….