Преди десет-дванайсет, а може би и тринайсет години, но това няма никакво значение, важното е, че не през девет земи в десета, а в нашата си, родна земя, на един мъж и една жена им се родили три момчета. Трима братя за чудо и приказ – красиви, умни, смели и добри. Родителите били много щастливи, обич изпълвала сърцата им и всичко щяло да бъде прекрасно, ако, когато се раждал най-малкият брат, от нищото, посред нощ, не се появили орисниците. Първата, най-младата, весело отсякла: „Най-големият брат ще бъде силен, умен и много ще обича книгите! Той ще стане учен!“ Втората, по-възрастната, след кратък размисъл, добавила: „Средното момче също ще бъде добро и умно, но то ще стане спортист и ще печели световни състезания!“ Третата орисница стояла тихо над люлката на третия, най-малкия брат, мрачно мълчала и поклащала нервно глава. По едно време беззъбата й уста просъскала злобно: „Този да умре!“ „О, не!“ изпищяла по-голямата сестра, но най-малката бързо съобразила и допълнила: „След сто години!“ Злобната бабичка я стрелнала с поглед, от който полетели светкавици, замахнала с ръка и викнала силно: „Взимам му краката!“ Най-малката отново се намесила: „Аз му давам надежда, силна воля и колела!“ В стаята, където спели трите момчета се разразила страховита буря – старата орисница забесняла и замятала гръмотевици и трескавици, извивали се безпощадни вихрушки, които с оглушително свистене блъскали прозорци и врати. Младата ѝ посестрима също не се предавала, но тя била застинала неподвижно, нащрек, да не изтърве някое от поредните проклятия на злата бабичка. И била направила много добре, защото в едни миг всичко утихнало, настанала гробна тишина, в която бабичката изгърмяла най-страшното си проклятие: „Взимам майка им! Остават без майка!“ Тези думи сковали останалите орисници, но най-малката бързо се окопитила и отново се притекла на помощ на бедните деца: „Аз им давам Орлица!“ Злата бабичка нямало какво повече да направи, затова ударила златния си жезъл о земята и в същия миг и трите момчета и майката изчезнали – пратила ги в тъмните дебри на Долната земя, развяла дрипавия си плащ и изчезнала и тя. Другите две орисници умислено и натъжено я последвали в техния си, вълшебния свят на добро и зло.

А нашите три братчета, придружени от майката Орлица, заживели на тъмно в Долната земя. Майката месела хляба им със сълзи, прокарвала пътищата пред децата си с нокти и по пътя им можело да се видят тук-там пера, опадали от царствените ѝ крила, докато водела трите си прекрасни деца напред. Никак не бил лесен този път, проправян в непрогледен мрак, без помощ от никъде. Но Орлицата не спирала, разказвала им приказки за светлината, за синевата и за простора на небесата. Децата я следвали и помагали на майка си в трудното пътуване напред и нагоре. На много неща се научили, но три от тях били най-важни – да бъдат смели, да не спират да се борят и никога да не престават да мечтаят.

Веднъж на рамото на най-големия брат кацнало малко пъстро птиче и запяло с чудно, нежно гласче, а пъстрите му перца озарили дълбоката тъмнина с ярка светлина. Момчето се стъписало – та то никога досега не било чувало и виждало подобно нещо. Изобщо не разбрало колко време слушало птичето, но накрая се усетило, че самото то било започнало да разказва чудната приказка, която от години се раждала в душата му. „Знаеш ли, разказвало момчето, искам да живея в светлина. Искам да видя слънцето, да имаме голяма и просторна къща, достъпна за колелата на малкия ми брат. Да може сам да излиза и да влиза, когато си пожелае. Искам всички домове да са такива, защото моят брат има приятелчета, с които иска да играе, да си ходят на гости, защото има и други деца като него, с колела вместо крака. Искам училищата да са широки, светли, пъстри и достъпни за всички деца. Искам да стана силен и учен и да победя злата орисница, която отне краката на брат ми и наказа мама толкова да страда, без да има откъде да потърси помощ. Искам хората да бъдат ведри, добри и да не гледат на брат ми и на хората като него с неприязън и с лоши очи.“ Най-големият брат замълчал за малко и тихо попитал: „Толкова много ли искам? Толкова ли е трудно това да се случи? Нима такъв свят никъде не съществува?“ Момчето свело тъжно глава и тъкмо да замълчи отново за много дълго, пъстрото птиче заговорило с човешки глас: „ Има такъв свят. Ти говориш за Горната земя. Там има слънце, има синьо небе, има простор, има птици, цветя и много деца. Деца, хора, които тичат, играят и танцуват, обичат се и живеят еднакво, независимо дали си имат крака или се движат с колела. Да, мило момче, има такава земя, но, за да стигнете до нея, всички от Долната земя трябва много силно да пожелаете да промените своята земя, да я осветите със светлите си мечти; да обедините слабите си сили и да сътворите чудото на заедността, от което по-силно няма; да разкъртите твърдите пластове, които делят Долната от Горната земя и яркостта на светлината и простора ще ви залее. И, повярвай ми, когато това се случи, тогава никой вече няма да бъде в състояние да ви възпре да се качите там, Горе.“

Птичето стояло още дълго време на рамото на момчето и му разказвало чудни истории за Горната земя. Не знам много ли минало оттогава, малко ли, но тримата братя и майката Орлица със сигурност вървят по своя път към разкъртването на дебелите тъмни и зловещи пластове между Долната и Горната земя. Заедно с тях уверено върви и най-малкият, който върши чудеса с упоритостта и усмивката си.

Тази приказка е само наполовина измислена от мен. Всичко останало е истинска история, която ми разказа най-големият от тримата прекрасни братя, които са достойни за златни ябълки, светъл свят, широки пътища и човешко щастие. Имам честта да познавам и тримата. Бъдещи богатири, които ще победят не една триглава ламя, заедно със своята майка Орлица.