В Централния военен клуб беше проведена среща с г-жа Вивиан Рединг – заместник-председател на Европейската комисия с ресор правосъдие, основни права и гражданство. Срещата беше обявена като отворена за всички граждани и обещаваше да внесе един лъч надежда в твърде сложната политическа обстановка в България в последните дни.

Разбира се и ние, група хора с увреждания – Капка Панайотова, Диляна Денева, Ваня Пандиева, Мариана Харизанова, Борислав Иванов, Живодар Жишев и Нина Жишева, решихме, че  поканата важи и за нас и в уречения час аз, Капка и Диляна, като най-нетърпеливи, застанахме пред Военния клуб. Още на входа се оказа, че недостъпността е очевидна – озъбиха ни се няколко черни мраморни стъпала и ни върнаха в действителността.

Организаторите на събитието обаче, бяха подготвени за такива ситуации и веднага между тях и мен и Дилянка изскокнаха няколко двуметрови усмихнати левента и ни убедиха, че били помислили за всичко, били напълно подготвени. На лицата си имаха такива щастливи изражения – този път не сме ги изненадали с присъствието си и „капризите“ си за достъпност, че направо сърце не ми даде да се усъмня в обстановката. Размерите на тия момчета направо смалиха мен и Диляна до двуеточие, почувствахме се притиснати и отгоре и отстрани от тълпата хора, които искаха да влязат на срещата. Опитахме се да кажем, че не сме сами, че чакаме още наши приятели и колеги в инвалидни колички, но стройните момчета ни увериха, че всичко е наред и трябва да тръгваме нагоре, защото ставало бавно и нямало време. Всичките ни защити паднаха и защото едни други гардове бяха разбутали насъбралото се пред входа множество и бяха оформили един шпалир, през който се наложи да минем, качени върху една изключително бавна и нестабилна машина, с крака, вирнати към небето и глава под нивото на коленете. Аз лично приех да остана в това безумно положение докато ме качат на втория етаж, защото, когато осъзнах абсурдността на положението, беше твърде късно да се прехвърлям обратно в собствената си количка. Бавното и протяжно придвижване, кордонът от хора от двете ми страни, които ме гледаха със съчувствие или извръщаха глави в неудобство, моето пищно тяло, поклащащо се върху машината, всичко това, събуди у мен чувството, че носят ковчега ми.


В края на краищата на срещата с г-жа Рединг се оказахме само аз, Диляна и Капка, защото останалите бяха в електрически колички и машината не можеше да ги поеме. И на тях им е било предложено да бъдат преместени в „кашерната“ количка, която единствено се хваща на машината им, но нашите приятели са отказали. И са го направили не от глезотия, не от капризи, а заради личното си човешко достойнство. Защото не можеш да каниш гости на място, където те не могат да влязат както всички останали хора – сами и без асистенция.

Ето затова се обръщаме към всички институции, партии, организации, сдружения, правителствени и неправителствени структури:

НЕ ОРГАНИЗИРАЙТЕ ПУБЛИЧНИ СРЕЩИ, ДЕБАТИ ИЛИ КАКВИТО И ДА Е ДРУГИ СЪБИТИЯ В ЦЕНТРАЛНИЯ ВОЕНЕН КЛУБ! ТОЙ Е ЕДНА НАИСТИНА КРАСИВА СГРАДА, ЧАСТ ОТ НАЦИОНАЛНАТА НИ АРХИТЕКТУРНА ГОРДОСТ, НО Е НАПЪЛНО НЕДОСТЪПНА ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ. Защото една сграда е достъпна, САМО когато човек с увреждане може да влезе и да излезе от нея без препятствия и нужда от асистенция.


В бъдеще подобни събития биха могли да бъдат организирани на много други места, които са напълно достъпни, с различен ценови диапазон
–    хотел Хилтън, хотел Шератон, хотел Радисън – с най-високи цени,
–    хотел Кристал Палас, хотел Света София – със средни високи цени и
–    хотел Родина, хотел Шипка – с ниски цени.


Списъкът е дълъг, но може да стане и още по-дълъг, ако има добро желание. В Интернет могат да бъдат открити и други, които са се съобразили с изискванията за достъпност и не са си измили ръцете с извинения от рода на „тази сграда не подлежи на ремонти за достъпност“ или „архитектурата не позволява“, защото има ли желание и разумна мисъл в правилната насока, всичко е възможно.