В късния петъчен следобед – след 17.00 часа – в портала за обществени консултации на Министерски съвет се появи проект на закон за изменение и допълнение на Закона за личната помощ (http://strategy.bg/PublicConsultations/View.aspx?lang=bg-BG&Id=5557) със срок за публикуване на коментари до 6 ноември 2020 г. (обичайната продължителност на тези консултации е един месец). „…Повишаване на ефективността на провежданата държавна политика за предоставяне на лична помощ на хора с увреждания. Предложените изменения предполагат превенция от социална зависимост, недопускане на злоупотреби и рискове за социалната система, финансирана с публичния ресурс“, се казва в публикуваното обявление. Въпросното обявление завършва с претенцията, че промените „ще гарантират съответствие с Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, чрез предприемането на ефективни и подходящи мерки, така че хората с увреждания да бъдат подпомогнати за социално им включване в общността, в частност чрез осигуряване на достъп до лична помощ.“
Смущаваща некомпетентност или съзнателна манипулация
Как се постига „превенция от социалната зависимост“, ако хората с тежка телесна зависимост – защото само такива попадат в обхвата на закона – получават подкрепа от 2 до 8 часа дневно само пет дена в седмицата? Какво ще правят те в останалите 22 до 16 часа в денонощието, как ще се справят с нуждите си в събота и неделя, ако нямат енергични роднини, които са готови да отдадат живота си на грижи за тях? Или просто предпочитат да не бъдат в тежест на семейството си. Подават доброволно заявление за настаняване в социален дом – в едно от онези места, които държавата се е ангажирала да премахва систематично, но не и окончателно – по всичко личи… А там животът не е песен и бързо приключва, за съжаление.
„С увеличението на минималната работна заплата от 730 лева ще получава 930 лева всеки асистент“, продължава министър Сачева. Мисълта й не е особено ясна – популярен похват сред ПР-ти, каквато е професионалната подготовка на сегашния министър – защото не „всеки асистент“ ще ги „получава“ тези пари, изчислени при максимален брой часове на „ползвател“ – 8 часа на ден, 5 дена в седмицата. Това твърдение издава крайно неразбиране на личната помощ като механизъм за подкрепа на хората с увреждания да водят независим живот. Не е случайно това, че личната помощ е спомената в Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания точно в чл. 19 (Независим живот и включване в общността), по който има и общ коментар на комисарите (номер 5) със сериозен акцент именно върху същността на личната помощ.
Предлаганите промени в Закона за личната помощ ни отдалечават от Конвенцията. Това е ясно за всеки, който би ги проследил безпристрастно и с познаване на първоизточника на личната помощ – именно Конвенцията. Тъжна безпросветност и популизъм прозират както в представянето на новината, така и в „творческата“ интерпретация на личната помощ. Социалната политика е поверена на неграмотни хора – прочетете внимателно политическите документи по въпроса, с респект към българския език и ще разберете за какво говоря – а това е тревожно като факт сам по себе си.
Промяна на закона беше необходима, но в съвсем друга посока
Промените трябваше да доведат до излизане от модела „една кройка за всички“ – различни размери, но кройката е една. Това е моделът от минали векове, удобен за чиновниците и грижовниците, но не и за обгрижваните. Това е моделът на псевдо социалната държава, която раздава – пари и грижи – на калпак, модел, доказал своята несъстоятелност, разточителност и вредност.
Моделът на нашия век е индивидуализиран спрямо потребностите, аспирациите, социалната среда на всеки гражданин и неговата отговорност за битието, което си организира. Затова промените трябваше да поставят човека с увреждане в активна позиция, качеството на живота му и степента на социално включване като основни приоритети за качество и ефективност на политиките. Това предполага въвеждане на (1) реална оценка на потребностите (а не по „степени на зависимост“, определени от решението на ТЕЛК), (2) ограничение за роднини като асистенти (а не насърчаване на семейната грижа за пари), (3) личната помощ като инструмент за овластяване и активизиране на хората с увреждания като работодатели на асистентите си. Това е по-трудно за чиновниците, но по-хуманно за гражданите с увреждания и по-далновидно за държавата и нейното социално здраве.
Различната кройка за всеки може да се постигне чрез серия от промени не само в Закона за лична помощ, но и в Кодекса за социално осигуряване, и в Закона за социалните услуги. Роднините, които искат да полагат грижи за човек с увреждане в семейството, трябва да получат статут на „осигурени лица“ с определен месечен доход, а не да се правят на асистенти. Размерът на този доход може да се дебатира в съотнасяне към линията на бедност (като минимум), към минималната работна заплата, в зависимост от образованието на човека и прочее. Хората с увреждания, които не смеят или се плашат от отговорността да управляват ежедневието си с асистент, не им се занимава с търсене на асистенти или нямат умения за това, трябва да имат възможност за ползване на различни социални услуги, които ще гарантират високо качество на живота им.
Само така може да се отчита ефективност на държавните харчове с постигане на резултати от съвременни социални политики. Всичко друго е
Престъпление преди края на мандата.