Искам първо да ви задам няколко въпроса, на които да си отговорите преди да продължите с четенето надолу? Ето ги и тях?

– Какво е за вас прегръдката?

– На кой бихте дали прегръдка?

– Защо бихте дали прегръдка?

– Как се чувствате давайки прегръдка?

Докато си размишлявате по тези въпроси ще ви разкажа за нашите “топли и безплатни прегръдки”, за прегръдките на Център за независим живот и приятели.

С наближаването на 14-ти февруари и така известния Св. Валентин на нас, за пореден път, ни се прииска да направим нещо нестандартно, нещо което да накара хората да се замислят. И да ви кажа честно май ни се получи, но за това малко по-късно ще ви разкажа.

Имахме много идеи, но като че ли една спечели всички от екипа ни и това беше да раздаваме “Безплатни прегръдки”. Защо точно това ли? Защото, както каза един от моите колеги, „прегръдката е нещо много лично“, нещо, което не се дава на всеки и, точно давайки я на непознат, означава, че се откриваш пред него и то без да искаш нещо в замяна. Но, давайки нашите прегръдки на непознати хора, искаме те да видят, че ние ги приемаме такива каквито са и ни се иска и те да ни приемат такива каквито сме, независимо дали сме с или без увреждане. Имахме желание, енергия, ентусиазъм и така за няколко дни успяхме да съберем приятели, които заедно с нас да раздават “безплатни прегръдки”. Подбрахме и пет ключови места в центъра на София и разбира се направихме табелки с нашето най-важно послание: “Прегръдката топли, независимо от кого е!”. Може би ще се зачудите защо точно това послание. За нас това послание казва всичко и това е, че независимо дали сме на 20 или на 60 г., независимо дали сме мъже или жени, независимо дали сме с или без увреждане, всеки може да даде и да получи прегръдка. И другото нещо, което искахме да покажем, е, че хората с увреждания могат и да дават, не само да искат.

Ето, че дойде и самият 14-ти. Денят беше мразовит, мрачен, часът – 9:00, но въпреки това ние бяхме въоръжени с нашите послания и готови да раздаваме прегръдки. Чакахме леко плахо. Лично аз бях и притеснена и сигурно няма да се изненадате. Но притеснението дойде от това, че може би повечето хора щяха да бъдат със своите предразсъдъци и няма да искат да раздават прегръдки на приятелите ми с увреждания. Колкото и странно да е, тази мисъл ми мина и имах едно на ум. Ето и мнението на един от колегите ми, с който раздавахме прегръдки – в края на деня сподели, че в началото е бил много скептично настроен дали ще бъде отвърнато на неговите топли прегръдки към хората, защото знае, че българите не са готови за такава предизвикателна инициатива, организирана от хора с и без увреждания. С напредването на деня се убедихме, че всъщност ние трябва да сме тези, които ще правим първата крачка и благодаря на колегите си, които „разчупиха леда“ и бяха активната страна в прегръдките. Оказа се обаче, че даже и да стоим на едно място пак имаше много хора, които прекрачиха границата и сами дойдоха и ни дадоха прегръдки.

За да усетите повече от това, което се случи тогава ще ви разкажа три запомнящи се прегръдки, заради, които се убедихме, че си заслужава организирането на такива събития.

Прегръдка номер 1: Мястото е Софийски университет, точно до входа за метрото. Ние вече сме раздали прегръдки и идват още хора. Пепи казва на един господин – „раздаваме безплатни прегръдки“. Господинът, видимо замислен за нещо, отвръща, че днес нещо не му е ден и не му е до прегръдки. Но въпреки това топла прегръдка имаше. След около 5 минути виждаме същият този господин да се приближава към нас и казва, цитирам – „Не мислих, че днес ще успея да се усмихна, но ето, че се усмихнах. Благодаря!“

Прегръдка номер 2: Този път мястото ни е друго,  пред Народния театър “Иван Вазов” сме, отново с нашите табелки и “топли прегръдки”. Питам една много симпатична дама, над 50 г., дали би искала да получи „безплатна прегръдка“. Със сълзи на очите дамата отговори, че днес не й е до празнуване, защото преди няколко години съпруга й е починал. Но въпреки това жената ме прегърна и каза едно много искрено “Благодаря”.

Прегръдка номер 3: Намирам се пред Народния театър “Иван Вазов”. С табелка в ръце се приближавам към една преминаваща, усмихната жена. Попитах я дали иска безплатна прегръдка и тя отвърна “Да, разбира се”. Прегърна ме и каза “Благодаря, Обичам ви”. Естествено, че и аз и казах, че я обичам и беше много емоционално и се прегърнахме отново. Незабравимо беше!

Прегръдки номер 4: прегръдките бяха за компенсиране падането на телефон, прегръдка за усмивка, просто топли прегръдки, имаше плахи прегръдки, имаше и много силни, все едно сме много близки, с няколко думи – имаше всякакви зареждащи прегръдки.

Прегръдки номер “n”: разбира се имаше и такива, които не отвърнаха на нашите топли прегръдки – бързаха за работа, бързаха за изпит, бързаха за интервю, бързаха за автобус, а някои може би не искаха да бъдат прегърнати от чужд човек, независимо с или без увреждане. За съжаление тази група от хора не беше никак малко, но това го знаехме и не се сърдихме. Точно към тях беше насочена нашата акция и се надяваме следващия път, като видят подобно нещо, да не се обърнат на другата страна.

Споделяйки ви тези истории, ми се иска да извлечем и поуки. За съжаление, ще излъжа ако кажа, че няма предразсъдъци към хората с увреждания. Има, и за това не са чак толкова “виновни” самите хора с увреждания. За това вина имаме всички, които правим каквото и да е било, но не с мисъл за всички. Като в това “всички” трябва да включваме и хората с увреждания. В този ред на мисли, това, което искам да кажа е, че правейки примерно един ресторант, той трябва да е достъпен както за хора без увреждания, така и за хора на инвалидни колички, за незрящи. И това е само пример. За това посланието ни тук е: хората с увреждания не са по-различни от другите.

Друг, много важен извод е, че въпреки предразсъдъците в обществото, то хората без увреждания все повече се откриват към хората с увреждания. И това се доказа чрез нашите топли прегръдки. Нямаше и един човек, който да прегърне наш приятел без увреждане и да не прегърне тези, които имаха. Никой и за миг не се замисли над това, и прегръщаха наред всички ни. Това, че никой не се замисли означава, че явно нагласите към хората с увреждания се променят и затова си струва, въпреки отказаните прегръдки, да правим такива събития.

И не на последно място искаме да благодарим на всички участници – със или без увреждания, както и на прегърналите ги хора. Заедно успяхме да направим нещо хубаво в този студен 14-ти февруари, а именно – да покажем, че, независимо от всичко, при желание можем да разрушаваме бариери помежду си и то с нещо толкова лично, каквото е прегръдката.