Скъпи мозък, знам, че е иронично, че те използвам, за да напиша това, като същевременно се обръщам директно към теб. Но моля, просто приеми! Имаме 24-годишна история, за която да разкажем сега.

Отношенията ми с теб са сложни. На едно ниво, ти ме поддържаш жива всяка секунда от деня и аз буквално не бих могла да напиша това писмо без теб. На друго ниво ти правиш живота ми ненужно сложен поради церебрална парализа и това не е толкова полезно от твоя страна, ако бъдем честни.

Да имам спастична парализа означава много неща за мен. Понякога това означава, че ходя накуцвайки и с много по-бавно темпо от другите. Друг път това означава, че изобщо не мога да ходя поради болка и/или изтощение след участие в много малка дейност, ако изобщо е имало такава. Мозък, повредените ти части са причината да имам церебрална парализа. Те са причината често да съм ти била сърдита през целия ми живот до този момент. Аз се възмущавах заради болката, липсата на енергия, изолацията от връстниците ми, ограниченията ми през целия ми академичен живот и множество други неприятни фактори и преживявания.

Въпреки всичко това, това писмо не е вдъхновено от негодувание – то е вдъхновено от любовта. Мозък, причинил си ми много скръб през времето, което прекарах с теб, но също така ми даде много причини да те обичам неизмеримо.

Именно заради теб сърцето ми – твоят колега орган – е толкова голямо! Наличието на церебрална парализа ми даде представа за света, която малко други имат. От тази гледна точка се научих да виждам всички хора като равни, независимо кои са те. Вярвам, че имам по-малко преценка към другите поради моето увреждане и че това ме научи да виждам стойността на всички хора, без конкретен фокус върху физическите или интелектуалните им възможности.

Освен това ти ми даде постоянство. Когато бях малка, на родителите ми се казваше, че шансовете ми да се науча да ходя не са гарантирани поради естеството на моето увреждане. Борбата ми за усъвършенстване на умението да ходя (с подкрепата на прекрасните ми родители!) стана възможна, защото никога не си се отказвал от това наше тяло. За теб нито едно препятствие не е твърде голямо или твърде сложно за заобикаляне. След всеки нокдаун, ти ме вдигаш и ми даваш нови идеи за това как да се справя с предизвикателствата, които животът обича да ми хвърля. Поради твоите недостатъци се научих да поставям най-силния си крак напред по време на всяко изпитание.

Въпреки че физически не си в най-добро състояние, твоите умствени способности са това, което ми дава сили! Надявам се един ден да променя света именно с теб и това би могло да стане възможно само поради твоята упоритост. Способността ти да организираш думи се оказа най-голямото ми умение: умението, което се надявам да използвам, за да подобря живота и на другите.

И накрая, аз съм ти най-благодарна за това, което твоята уникалност е дала на моето семейство. Само заради теб аз станах токова силна и получих толкова подкрепа. Болката, която претърпях по време на пътуването си с теб, е болка, която сме изпитали заедно, като колектив. Тя ме сближи с моите родители и братя и сестри, особено с по-големия ми брат, чийто мозък му даде много повече планини за изкачване, отколкото някога ти си давал на мен.

Мозък, от сърце, ти благодаря, че ме поддържаш жива и ме правиш такава, каквато съм днес.

Лейла Стедман

Превод – Нина Жишева