Точно преди пет години – на 26 януари 2012 година – българският Парламент ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания.

Всички активни българи с увреждания – основателно – си помислиха, че животът им ще започне да се променя. Никой не се е заблуждавал, че това ще стане за една нощ, месец или година… Но и никой не очакваше, че в продължение на пет години ще се правят само планове за хармонизиране на българското законодателство с Конвенцията – два на брой!  – стратегии за хората с увреждания – три!!!  – планове за действие, и прочее хартии без да последва каквато и да било промяна. Така „фалшивите инвалиди“ станаха дъвка в устата на невежи политици, оценката на уврежданията продължава да е в ръцете на ТЕЛК, на хората с увреждания се гледа все така като на болни, които а-а да се излекуват. Този подход сякаш оправдава пълното пренебрежение към потребностите на всеки човек с увреждане през призмата на пълноценния живот, въпреки увреждането.

България е на последно място в Европа по всички социални индикатори за благоденствие – доходи, образованост, достойна заетост, достъп до здравеопазване, включеност в общността. Не сме напред в класацията и по върховенство на закона. Ако зачитахме закона, то от пет години трябваше да се изпълнява Конвенцията на ООН, която след ратификацията става част от вътрешното законодателство. Именно Конвенцията определя увреждането не по диагнозата на човека, а по бариерите в средата – физически, културни, институционални – които препятстват участието на хората с функционални дефицити в живота на обществото. Иначе казано, не инвалидната количка е проблем, а това че тя е морално остаряла, че човекът в нея се натъква на стълби и високи бордюри, че личната помощ е инструмент за заетост, а не средство за водене на независим живот, че на хората с увреждания се гледа като на болни, за които трябват специални места. 

Петдесетте члена на Конвенцията карат държавите-членки на ООН да гарантират на своите граждани с увреждания същите права, каквито имат всички останали хора – нито повече, нито по-малко. Това са правото на образование, на труд, на придвижване, на здравеопазване и социална защита, на сдружаване и на политическо участие… Нито едно от тези права не е защитено у нас. И докато не бъде, България няма да напусне последното място в Европа по всички социални индикатори за благоденствие – доходи, образованост, достойна заетост, достъп до здравеопазване, включеност в общността. А за да бъде, трябва да преборим корупцията в обществото – далеч отвъд простото „разпределение на порции“, рушвети и пари – която не е подминала и сферата на уврежданията, където се поддържа десетилетно статукво, за да се контролират човешки животи, ресурси за нискокачествено обгрижване и политическа власт. Чрез подхвърляне на помощи, морално остарели колички и патерици, плащане на роднини, за да бъдат лични асистенти.

А голямата гордост на държавата – деинституционализацията – фактически предлага на хората с увреждания повече от същата приютна грижа, полагана в небезизвестното Могилино, но с една идея по-високо качество на обитаваната среда. Стотиците защитени и преходни жилища, центрове за настаняване от семеен тип и прочее „услуги в общността“, ни дърпат десетилетия назад спрямо Европа, света, та дори и изоставащата ни България.

Ако искаме да се обърне посоката на движение – което за общността на активните хора с увреждания е задължително – трябва да се предприемат следните действия от системен характер:

  • Премахване на ТЕЛК-а като инструмент за оценка на работоспособността и въвеждане на разширена епикриза от болнично заведение, която да бъде последвана от задълбочена и комплексна индивидуална оценка на потребностите на човека с увреждане с цел неговото социално включване. Последната трябва да има правна стойност (както сега решението на ТЕЛК) за предоставяне на необходимата подкрепа за всеки човек, с цел неговата независимост, трудова и социална реализация. Видът и размерът на тази индивидуална подкрепа следва да бъдат определяни от мултидисциплинарен екип и да включват: месечна издръжка поради увреждане (до включване в пазара на труда и започване на работа), технически помощни средства (еднократно на определен период от време), лична помощ и помощ от колеги (peer support)  (текущи, месечни плащания), адаптиране на жилище и/или автомобил (еднократен разход), средства за транспорт (текущо в зависимост от активността и местоживеенето), необходимост от квалификация или преквалификация (еднократен разход през определен период от време), подкрепа на работното място и др.
  • Създаване на Агенция по уврежданията (в момента Агенция за хората с увреждания) като й се вменят отговорности, свързани с индивидуалния подход и оценката на увреждането, в това число и със социалната реализация на всеки човек с увреждане, както и с достъпността на средата:
  • Финансирането на организациите на хора с увреждания да става по прозрачен начин и на проектна основа, като се разграничат застъпническите и правозащитни организации и доставчиците на услуги.