От 12 до 16 май експерти от Център за независим живот – София бяха на служебно посещение в гр. Сан Себастиан, Испания. Посещението беше по проект на Института по системно инженерство и роботика към БАН с име „Технологии за независим живот и социално включване“, в който ЦНЖ е партньор. Предлагаме ви отчетния доклад на нашите участници за престоя им там.

Ще ви разкажа за пет наистина вълнуващи дни, които прекарах в един забележителен и незабравим град в Северна Испания. Аз пътувах до Сан Себастиан като един от тримата експерти от Център за независим живот – София, работещи по съвместен проект с име „Технологии за независим живот и социално включване“ на Института по системно инженерство и роботика към БАН и Център за независим живот – София.

Сан Себастиа̀н (на испански San Sebastián) или Доностия (на баски Donostia) е курортен град в Бискайския залив, център на баската историческа област Гипускоа.
Намира се на 20 км западно от френската граница и административно представлява част от Испания. Основното му население възлиза на ок. 183 536 жители (към 2006 г.), но се увеличава значително по време на туристическия сезон. Климатът му е океански и Сан Себастиан е един от най-дъждовните градове на Иберийския полуостров.
Смята се, че градът възниква около манастира „Св. Севастиан“, вероятно през 11 век, но основаването му се приписва на Санчо Мъдрия, крал на Навара, който през 1180 г. определя мястото за главно наварско пристанище.
От 1980 г. пълното му официално име е Доностия-Сан Себастиан (в пресата и разговорната реч винаги се използва или първото, или второто, никога заедно). И двете идват от Domine Sebastiane (лат.), „Господарю Севастиан“, звателен падеж на Dominus Sebastianus, Доностия от първата част, Сан Себастиан — от втората.

Тук ще поразкажа малко за проекта, за да стане още по-ясно за какво иде реч. В края на 2012 година с ЦНЖ се свързаха специалисти от Института по системно инженерство и роботика към БАН и ни представиха един полусимпатичен метален робот, който те с обич наричаха Робко. Идеята беше роботът да обслужва възрастни хора и хора с увреждания – да им донесе вода, да им даде лекарствата, да свали предмет от високо и т.н. Креативните умове от Центъра веднага щракнаха, че идеята за вкарване на високи технологии в живота на хора с увреждания никак не е лоша, хрумнаха ни мисли за интелигентни къщи, за роботизирани инвалидни колички, за умно пригодени леки автомобили и приехме поканата за партньорство. Заработихме упорито и почти денонощно по създаването на проекта (сроковете ни притискаха, та се наложи да пожертваме няколко уикенда и дълги зимни нощи). След това дойде финансирането и през август 2013 започнахме активната работа по изпълнението му. Обявихме във фейсбук, че набираме идеи и хора, които биха дали своя принос към проекта, но, за съжаление, откликът беше традиционно и по български изключително слаб. След това от БАН, с поставен много кратък краен срок, ни поискаха да предложим хора, които биха участвали. Ние разговаряхме с хора, които ползват инвалидни колички, обяснихме за какво иде реч, предложихме им участие, но…. При повечето от тях ангажиментите и невъзможността им да участват надделя над любопитството и желанието за сътрудничество. Приехме правото им на лично решение и продължихме работата си – организирахме конференции, изложби, кръгли маси; писахме доклади и правихме проучвания; посрещахме гости от Испания, които любезно ни разказаха за работата си и разпалиха интереса ни и желанието за повече сътрудничество и работа. И така, докато дойде времето и ние да отидем на посещение за обмяна на опит в Испания.

Пътуването започна на 12 май от аерогара София. Бях дълбоко впечатлена от обслужването на летището – много любезни, експедитивни и едновременно с това внимателни професионалисти поеха както мен и моята инвалидна количка, така и останалите колеги, за да ни качат на самолета. Няма да описвам самия полет, тъй като тази част от пътешествието не ми е най-любимата.

Пристигнахме в Мадрид привечер. Огромен, внушителен град, който ме впечатли с боклуците по улиците си, но трябва да отбележа, че го видях вечерта. Вероятно след нас щяха да минат почистващите автомобили и всичко да си отиде на мястото.

Мадрид не спи. Осветените му улици не остават без хора през нощта. Знам, че това, което видях е абсолютно нищо, сравнено с огромния град, но и то ми беше достатъчно, за да ме впечатли с красота и някакъв шумен и искрящ южен уют. В Мадрид преспахме в хотел Пасео Дел Арте, напълно достъпен и удобен за хора с увреждания!!!

На следващата сутрин, 13-ти май, рано-рано, още по тъмно, един огромен автобус пое цялата група и ни откара отново на аерогара Мадрид, за да полетим пак, но този път за Сан Себастиан. След около едночасов полет кацнахме на летище Доностиа (баското име на града) Сан Себастиан.

Изключителен град!!! Лятната столица на Испания, ако се вярва на информацията, която прочетох в Интернет. Град, разположил се сгушено между хълмове, изкатерил се кокетно по тях, за да достигне до океана и да се отпусне лениво на брега на пленителен залив с поетичното име Ла Конча (Мидата). Сгради с най-различни архитектурни стилове дружелюбно си съседстват и си разказват истории от различни епохи.

Само половин час след като се настанихме в хотел Аранзазу, всички се изсипахме навън и се отправихме към брега, за да се срещнем с океана. Първото ми впечатление от града, което веднага спечели уважението и сърцето ми, беше грижата за всяко едно нещо в него. Накъдето и да обърнеш погледа си, виждаш как грижовна човешка ръка е пипнала внимателно и е направила нещата по-добри, по-красиви и по-функционални.

След разходката и обяда се отправихме към Фондация Матиа. Там ни посрещнаха топли и любезни домакини, които ни предложиха интересна презентация за социалните услуги, които предлагат, както и на програмата, по която работят. Показаха ни и кратък документален филм за единствената по рода си интелигентна стая за хора с увреждания, създадена съвместно с правителството, местната власт и Фондацията в хотел Londres. Всичко в този стая се командва от едно мъничко дисплейче, колкото обикновен таблет, монтирано на височина, подходяща за достигане от хора в инвалидна количка. Като казвам всичко, имам предвид точно всичко – отварянето и затварянето на прозорците, на вратата, осветлението, водата в банята и ваната, хойста, пускането и вдигането на щорите, климатика, позицията на леглото. Мигахме на парцали, гледахме, въздишахме и мечтахме за такива домове, които, както се оказа, не са неосъществими. Достатъчно е само правителство, местна власт и доставчици на услуги да започнат да мислят почтено и разумно, в полза на тези, които са им дали мандата на управлението им.

На следващия ден, 14-ти май, отново посетихме Матиа, за да вземем участие в един интензивен и натоварен, но интересен ден. Още от сутринта бяхме занитригувани от представянето на център за стари хора ИЗА, както и на дневен център за възрастни Rezola, и двата част от Фондацията. Посетихме и двата центъра, където бяхме впечатлени от условията, при които живеят възрастни хора с различна степен на увреждане и зависимост от помощ и подкрепа. След това посетихме и център за млади хора с увреждания (от 16 до 60 години), също в състава на Фондация Матиа. Там се запознахме и станахме приятели с прекрасната усмихната със слънчева усмивка Лори – млада дама, която живее в този център.

Тук най-вероятно е мястото, където да разкажа малко за условията в тази институция. В нея са настанени хора със сравнително тежка телесна зависимост, които сами са пожелали да отидат там. Всеки има собствена единична стая, с баня и тоалетна, споделена със съседа, където личното му пространство е напълно и категорично гарантирано – човекът си има ключ и винаги може да заключи вратата си. Обзавеждането на стаята задължително е според вкуса и желанието на обитателя, като има и малко офис пространство, където е компютърът, длуга техника, както и личната библиотека. Посещенията на близки и приятели нямат ограничения, а обитателите на центъра могат да го напускат и да се връщат в него, когато пожелаят. Когато попитахме какво се случва с хора, които желаят да бъдат посетени от интимни приятели, ни отговориха, че в такива случаи от външната страна на вратата се слага табелка „Не безпокой!“ и никой не би си и помислил да наруши личното пространство на човека. Пожелахме си да докараме нещата в България поне до тази степен и напуснахме центъра.

Веднага след обяда в кафе Матиа се отправихме към център ICAVI, където се предлагат услуги и технически помощни средства за хора с увреждания. Освен това работят и за независимия живот на испанците с увреждания от региона. Тук научихме как се отпускат техническите помощни средства в областта. Всеки, който, поради каквато и да е причина, почувства, че има нужда от такива средства минава на оценка на потребността, след което му се осигурява я количка, я проходилка, бастун – всичко, от което има нужда. Една рингова количка се ползва в продължение на пет години и след този период тя си остава за ползвателя. Ако през това време, обаче, човекът почувства, че по някакъв начин тя го притеснява или не му е удобна повече, или просто се счупи, може да я върне в центъра и да получи нова, независимо колко време е ползвана. Старата бива рециклирана до състояние много близо до напълно ново и се предлага на други ползватели. Няма да говоря за качеството и разнообразието в асортимента, защото това, което ние видяхме като налично в центъра, беше наистина впечатляващо, но госпожа Лайда Сан Себастиан, генерален мениджър на центъра, ни увери, че ако някой има нужда от нещо по-сложно и технически по-съвършено, те поемат грижата и го осигуряват.

На следващия ден, 15 май, който беше и последният работен ден за пребиваването ни в Сан Себастиан, посетихме спортен център HEGALAK. Спортно съоръжение, напълно достъпно както като архитектура, така и като заплащане. Там видяхме мечтите си наяве и разбрахме, че всичко, за което ние тук в България се борим и непрекъснато ни убеждават, че е непосилно, трудно, скъпо и почти неосъществимо, е напълно възможно, стига да е правено с разум и желание. В този център хората с увреждания получават необходимата им рехабилитация във вид на напълно нормални фитнес занимания, консултирани предварително със специалисти рехабилитатори и медици. Това изобщо не означава, че там се прави само рехабилитация! Всеки може да иде в центъра и да се занимава с какъвто спорт му душа иска. Там ходят на тренировки и хората с увреждания, които активно се занимават със спорт за хора с увреждания. Показаха ни своя басейн. Това чудо на мен специално ми взе акъла и аз напълно забравих за ужаса, който изпитвам от водни пространства, по-големи от подвижен душ за баня или бутилка минерална вода. От почти всички страни към басейна водят скосени рампи, а по тях до дълбокото се стига със специални пластмасови инвалидни колички. Погледахме как една дама спокойно си шляпкаше из водата, а на края на басейна стоеше спасител, вперил зорък и внимателен поглед в нея, без да безпокои по никакъв начин насладата й от плуването.

След посещението в центъра бяхме поканени на обяд и след това се отправихме на обиколка из Стария град, посетихме Аквариума, разходихме се край океана, видяхме най-старата действаща въртележка в Европа, катедралата Добрия Пастир, изпоснимахме стотици снимки, създадохме безброй скъпи спомени. Пътувахме с напълно достъпни автобуси на градския транспорт, които имат работеща рампа, но возят не повече от две колички, от съображения за сигурност. Возиха ни и достъпни таксита, чиито шофьори скачаха от колата, вадеха рампи и платформи, качваха по една количка, закачаха я с колани и разни железа до пълното й застопоряване, връзваха ни с други колани и се спускаха със свръхзвукова скорост по града. Когато ни сваляха, не пускаха количката, докато не я качат на тротоара. И нито един не се намръщи, не изруга, не се разсърди, че му нарушаваме графика или че заради нас и сгънал две-три от седалките в буса. Усмихваха се вежливо и ни пожелаваха buen dia! Също като шофьорите на Лозана или Логистика.

И трите дни бяха изключително ползотворни и изпълнени с интересна и полезна информация. Научихме много, почерпахме положителен опит, научихме се и от пропуските, които те споделиха с нас. Разбрахме също така колко много биха допринесли новите високи технологии за подобряване живота на хората с увреждания, как една интелигентна къща би била най-доброто място за живеене за човек с тежка физическа зависимост, доколко полезно би било хората с увреждания да заработят в сътрудничество с интелигентни учени, познаващи добре проблемите, готови да създават полезни и потребни неща. Сега ни остава да дадем най-доброто от себе си, за да убедим и управниците си, че когато се работи почтено, с мисъл и грижа, нещата не само са възможни, но и лесни. Защото само на около 3600 километра от София те вече са се случили!

Ние сме готови да сътрудничим за всяка разумна мисъл в полза на хората с увреждания.

Нина Жишева