Напоследък много мисля за собственото си пътуване през живота като жена с увреждания. Моите изпитания и премеждия; опирането до неща, които за другите изглеждат „ненормални“. Какво е нормално, така или иначе? През последните 10 години водих своето объркано и разнообразно пътешествие със собственото си увреждане. Преминах от гняв към несправедливостта на всичко, до чист и неподправен отказ, отказ да се възприемам като човек с увреждания.
По време на тийнейджърските и началото на 20-те ми години, сякаш бях попаднала по невнимание в дива и разгорещена самозараждаща се решимост срещу всичко, което би довело до това, да виждам себе си като „човек с увреждания.“ Ходех на концерти и седях отзад, а не на достъпната платформа. Ходех леко облечена в студения дъжд, вместо да нося топло палто. И честно казано, не се грижех за себе си.
В това общество хората с увреждания често се смятат за „хора втора ръка“. Имаме цяло движение, посветено на позитивността на тялото, но това не винаги е включващо. “Обичайте извивките си.” “Обичайте стриите си.” „Ти си струваш повече!“ Въпреки че тези фрази са фантастични и важни и напълно валидни, те предвещават приемането на много специфични тела, съобразени със същата основна форма, със същото ниво на способност. В резултат на това хората, които приличат на мен, са предимно непредставени.
Трудно е да обичаш себе си, когато хора като теб са изтласкани отзад на опашката. Светът е против това, че обичам себе си и аз приемах това в продължение на много години. Взимах лоши решения, влязох в ужасни отношения, пих твърде много, бях безразсъдна, жестока и недружелюбна. Нямах радост, нито самочувствие. Бях безразсъдно апатична, защото просто казано, не ме интересуваше какво ще ми се случи.
Когато бях на 19, ми поставиха диагноза депресия и тревожност. Дадоха ми хапчета. На всеки шест месеца ми повишаваха дозата и това беше основателно, защото, цитирам: „Разбира се, че сте депресирани, вие имате увреждане.“ Личният лекар ми даваше рецепта, след което ме пращаше у дома, да изживявам тъжното си тихо съществуване. Когато бях на 21, попитах моя лекар за перспективата да имам деца. Изсмяха ми се и ми казаха да оставя жените без увреждания да се борят с този проблем. На улицата ме наричаха „спастичната“. Била съм сексуално насилена, защото хората предположиха, че ще бъда благодарна за вниманието, което ми оказват. Бях буквално обиждана, когато отивах в кръчмата с моите приятели. И когато бях бременна със сина ми, някой поздрави партньора ми, че успял да ме намери достатъчно привлекателна, за да прави секс с мен.
Чудно ли е някои хора с увреждания да се борят със собствения си образ? Техният собствен глас? Чудно ли е, че много от нас трябва да се борят с порива да се крием и да не се интегрираме в общество, което не е подготвено за нас? Носех това от момента, в който се родих. Постоянното унижаване, недоумението, когато върша дори най-светските задачи, поздравленията, когато ги изпълнявам. Всички те служат като напомняне, че „вие сте различни от нас, останалите“. И всичко това може да ви смачка напълно. Трябва да пренастроите собствения си мозък, за да се отклонявате от масовото мислене на хората без увреждания, да спрете да търсите одобрението на масите. Когато имате увреждания, да обичате себе си е акт на протест.
Преживях много през живота си, както медицински, така и лично. Това, че имам увреждане, е най-малкото от моите притеснения. Другите хора, безмилостното невежество на онези, които никога не са контактували с хора като мен, правят живота ми труден. Надявам се в бъдеще да виждаме повече хора с увреждания, да чуем повече гласове на хора с увреждания, така че може би някой като мен да израсне със сигурност, за което бих могла само да мечтая преди 10 години.
Моли Карнан
Превод – Нина Жишева