Следващите редове са провокирани от едно интервю публикувано на страниците на в. Труд на 21.02.08 г. с прокурора от Върховна касационна прокуратура – Емилия Пенева, която наблюдава делата за престъпления срещу деца.

Въпросният текст отразява една много опасна, но затова пък масова тенденция: да се прехвърля отговорност. Общото внушение от разговора между журналист и прокурор е, че виновни за състоянието на децата в институциите са само и единствено родителите, поверили малчуганите си на държавата. Прокурорът, както си е редно, цитира куп нормативни актове, които криминализират „оставянето на дете без надзор и грижи”, с което се създава опасност за неговото „физическо, душевно и морално развитие”, както и изтезанията на „…малолетно или непълнолетно дете, намиращо се под неговите грижи” [на родител или настойник]. Нещо повече – имало законови основания да се възбуди наказателно преследване срещу тях, но какъв би бил смисълът… Журналистът обаче, както би било редно, не коментира действията на държавата и нейния ангажимент да осигури необходимите грижи за децата, които наистина имат специфични потребности.

Госпожа Пенева отчита факта, че е твърде трудно отделните казуси да се поставят под общ знаменател поради тяхната специфика, но в същото време обвинява онези родители, които изоставят децата си без да отчита широкия спектър от обстоятелства, които могат да станат причина за това. Веднага логично следва въпросът по-добре ли би било дете с увреждане да бъде отглеждано в семейна среда, при условие, че семейството няма възможност да предостави необходимите (било то финансови или медицински) грижи. Не мисля, че е необходимо да изпадам в подробности относно естеството на причините довели до настаняването на дадено дете в институция, но държа да отбележа, че само родителите, направили този избор знаят колко им струва той. Дали госпожа Пенева си задава въпроса какво коства на тези родители да оставят децата си. Както отчита спецификата на всеки един юридически казус, със същата категоричност игнорира особеностите на всяка човешка съдба.

Прокурор Пенева категорично заявява, че в Могилино няма данни за конкретни престъпления и веднага след това продължава „….но условията в дома са безобразни…“ Журналистът Анна Заркова забравя да напомни, че едва ли тези безобразни условия са резултат от едно добро управление и професионална грижа за децата. Нещо повече, и двете сякаш забравят, че част и от техните данъци отиват за заплати на онези хора, които те с лека ръка оневиняват, приемайки лековато твърдението, че нямало данни за извършени престъпления.

Като положително следствие от филма на ВВС се отбелязва, че условията в Могилино са се подобрили много. Нужно ли е да питам защо филм на ВВС, а не българско журналистическо разследване, трябваше да предизвика промени? Необходимо ли е да се предприемат мерки за извеждането на тези деца от институцията едва след като животът им стане обществено достояние? И не на последно място ми е интересно какво значи понятието „извеждане от институции”. Вероятно от Министерството на труда и социалната политика са решили да връщат децата на родителите им без нужната подкрепа от услуги и подходяща среда, или просто ще си поиграят с официалните данни като сменят името на институцията от „дом“ на „седмичен център“, да речем.