Преди минути гледах един много мил клип за двегодишна красавица, която не чува, но владее жестовия език. Историята не се развиваше в България. Родителите на детето редовно го водят на разходка из квартала, където момиченцето свободно разговаря със съседите, защото те решили заради нея всички да научат езика на жестовете. Много ми беше мила малката чаровница, която усърдно кръстосваше и потриваше тънички пръстчета в разговора. Но почти веднага в съзнанието ми изникна една друга история, този път българска. Тя веднага ме върна в нашата си реалност. Преди години във Фейсбук попаднах на няколко снимки, споделени от майката на дете със синдром на Даун, горе-долу на същата възраст, също толкова прекрасно. Снимките бяха много тъмни, да не кажа почти черни. Правени много рано сутринта, преди останалите хора да се събудят и да заизлизат навън. Майката водеше момиченцето си на детската площадка, за да си поиграе, преди децата да са отишли там. Позволих си да попитам защо го води толкова рано, по тъмно и отговорът тогава ме потресе – за да не го гледали другите, за да не питали, за да не му се смеели. А момиченцето беше наистина прекрасно, нежно, мило детенце и изобщо не изглеждаше смешно.
Двете истории закънтяха с цялата си сила в съзнанието ми. Много често съм чувала българите с увреждания да се оплакват, че обществото не ги приема. Мислех си за клипа и се питах, ако българската майка не водеше детето си по тъмно на катерушките; ако го водеше всеки ден на площадката заедно с другите деца; ако и тя, като майката от клипа, го представяше просто като дъщеричката си, такава каквато е; ако спокойно отговаряше на въпросите на хората, че детето й има една хромозома в повече, но е прекрасно, мило същество; ако и в България майките на децата с увреждания ги приемаха и представяха на останалите без самите те да се срамуват от уврежданията им; ако вместо да се учим как да страдаме, започнем да се учим как да живеем и как да бъдем щастливи, такива каквито сме… дали нещата не биха станали по-различни?
Убедена съм, че и този мой материал ще разгневи много хора. Не искам да ви гневя, повярвайте ми. Прочетете го два пъти, ако ви е необходимо, помислете си за двете истории, за личната си история и, ако искате, споделете искрения си отговор. Да, на много места ни приемат враждебно, нелюбезно, но отново помислете – тези места не са ли най-вече служби, институции, където ходим или да се молим за помощи, пари и продукти или да си търсим правата? Хората, които чукат на дърво зад гърба ни; майките, които обръщат главите на децата си на другата страна, за да не питат въпроси, на които те нямат добрия отговор, познават ли ви, съседи ли са ви или са просто минувачи, непознати. Защото съм убедена, че тези, които ви познават лично, които знаят живота ви, познават усмивките ви, те не плюят три пъти за „да пази Бог“, не забраняват на децата си да играя с вашето. Разбира се, че има и ще има такива, които ще се отдръпнат от вас заради увреденото ви дете. Едно време моята майка ми разказваше как, когато съм била заразена с детския паралич много от приятелите им са се отдръпнали от тях. Не знаели как да се държат с тях, с мен, да се смеят ли, да плачат ли, да дават ли на децата си да си играят с мен – първо, чували били, че детският паралич бил много заразен и, второ – техните деца тичали, скачали, ходели, как съм щяла да се чувствам аз. Сигурно и вашите хора са се чувствали така. Не можем и не бива да се сърдим на тези, които не са достатъчно смели; на тези, които не знаят достатъчно за нас, ако не сме им споделили, ако не сме и разказали за увреждането.
Ако се крием, ако излизаме по тъмното, за да не ни видят другите и да ни се смеят или да ни се дивят, увреждането ни няма да изчезне, само ще ни тежи повече и по-дълго време.
Нина Жишева