Благословена съм да имам любящо и внимателно семейство. Майка и баща, които ме обожават, сестра, която никога не ме е изоставяла. Благословена съм и с приятели, които имам от пясъчника, от началното училище, още от прогимназията.

През годините, наблюдавайки как се боря през първите неизвестни години на борба с множествена склероза (МС): болезнено изкачване през неизвестните фази на диагностика, в официалната диагноза и по-късно неизбежните години на прогресия, бяха трудни. За всички нас.

Много от моите приятели ме познават достатъчно добре, за да осъзнаят, че когато преживявам тежки моменти, било то просто житейски или рецидив или просто лош MS ден, да ме оставят да ги преживея и може би да бъда припряна за известно време, и аз ще се успокоя и отново ще бъда себе си.

Други просто се мотаят и с тях изобщо не мога да говоря за МС, дори ако съм с отпуснати очи или не мога да ям.

Понякога приятел ще каже: „Знам, че ще се оправиш.“

Те казват: „Ще се оправиш.“

Или: „Добре си.“

“Бъди позитивна.”

Тези фрази са предназначени да бъдат успокояващи и любезни. Положителна перспектива. За мен обаче понякога те се чупят вътре в мен. Думите се разбиват на малки парченца, които режат и звучат като отговор, който казвам само в главата си: „Та в момента аз се провалям, за Бога!“

А как само не искам да се провалям!

Всеки път, когато се разболея или съм в рецидив, и има почти 99,9 процента гаранция, че – отново и отново и отново до края на живота си – се чувствам така, сякаш съм ви предала. Че не ми беше добре. Че не мислех положително, затова заслужавам това, което получих.

Тези добронамерени фрази също ме карат да се колебая да споделя това, от което се страхувам – какво може да ми се случи с напредването на МС и израждането на тялото ми. Оставят ме сама с мислите, които най-много ме плашат.

Позитивна съм. Аз също съм реалист. Разбирам МС отвътре и отвън, повече отколкото моите приятели или семейство някога ще го разберат. Това е добре. Това е моята тежест, моето решение, моята сила. Живота ми. Разбирам, че позитивното мислене ще ми помогне да живея добър живот. Също така разбирам, че ако рецидивирам, дори безвъзвратно, Няма да бъде моя вина.

Разбирам, че е добре да се страхуваш понякога.

“Моля, позволете ми да говоря за това, което ме кара да се страхувам.” Саманта каза това веднъж в епизод на „Сексът и градът“, когато се бори с рака. Най-добрите й приятели непрекъснато повтаряха: „Ще се оправиш.“ Те имаха предвид да бъдат добри и искаха тя да се чувства добре и щастлива за бъдещето си. Но за Саманта, както и за мен, както и за много от хронично болните, трябва да почувстваме, че е добре да се страхуваме. Че е добре да се чувствам зле. Че е добре да не винаги е добре.

Не винаги съм добре.

Понякога ме е страх.

Приятелите и семейството, които са около мен, не само знаят това, те го почитат. Благодарна съм им, от сърцето и душата си.

Не се заблуждавайте.

Ние не избираме тази съдба. Ние не избираме този живот. Но тези, които ни обичат, избират този живот. Те наистина избират нас. Избират да се съобразяват с МС, избират да разбират и другите хора с увреждания и всичко, свързано с тях.

Превод – Нина Жишева