„…И започна – “Да си родител на дете с увреждане в България е грозно, ти си никой, отритнат, забравен, забутан там вкъщи, детето ти е дамгосано!“

Преди малко попаднах на една публикация във Фейсбук, част от която ме впечатли и ме размисли. Майките, майките на децата с увреждания. Тръгна се от изречението „Да си родител на дете с увреждане в България е грозно…“ Попитах се защо да е грозно? Каква е разликата между обикновен родител и родителя на дете с увреждания? Зададох си този въпрос, защото аз съм родител, но и имам увреждане, тоест отгледана съм от родител на дете с увреждане. Каква майка да бъда съм се учила от моята майка. Има ли разлика между мен и нея? Надявам се да няма! Моята майка никога не е смятала, че аз, сакатото й дете, съм я правела да изглежда грозно! Никога! За нея аз и сестра ми бяхме единствената й радост, красота, щастие, смисълът на живота й. Тя и баща ми дадоха най-доброто от себе си да ни научат, че двете с кака сме еднакво ценни, еднакво умни, силни и добри хора.

Да, голям е бил ударът за родителите ми, когато сладкото им трътлесто и пъргаво двегодишно момиченце било парализирано… от детската му лекарка. Да, тогава, в началото, майка ми се е молела да не куцам много, когато ме излекуват, нямала и представа, че детето й не е просто болно, а ще си остане различно за цял живот. Да, майка е прекарала с мен младостта си по болници и санаториуми, научила се е да ми прави масаж, лекувала ме е с какво ли не – квас на главата, гнили червеи по краката, бани с орехова шума, минерални процедури във всички бани на София и Момин проход, ходене по врачки, лечители и вражалци. Докато разбрала, че всичко е напразно, че злото е непоправимо. Нещата ще си останат такива. Докато със зъби и нокти отказвала да приеме, че се бори с вятърни мелници, тя и татко изгубили някои от приятелите си – едните просто не ги изчакали да се преборят с трагедията си, другите не знаели как да реагират, когато видят едно вече пораснало дете да лази в краката им или да седи в детска количка. Неудобно им било да плачат пред безсълзната ми майка. Родителите ми останали почти съвсем сами, с мен, сакатото и сестра ми. Как да живеят? Как да празнуват вече? Как да се смеят повече? А татко пееше толкова хубаво, а майка, като заиграеше ръченица, земята трепваше… как сега да запее татко, как да затанцува майка? Били на път да се затворят в себе си, за загърнат нас с топлата си обич и да ни запазят в черупка, за да не ни нарани никой. Но и двамата решили – майната му на света, дъщерите ни са добри деца, умни. Заслужават да бъдат щастливи. Заслужават всяка една да порасте, да стане това, което сама си избере, да създадат себе си и живота си, да имат семейства, деца. Светът е странно място, оглежда те, опипва те, преценява те и според оценката си те приема или не. Но най-трудно те приема, ако ти не искаш да бъдеш приет. За да бъдеш приет и уважаван, ще трябва да предложиш нещо на тоя свят, да предложиш себе си, да се усмихнеш, за да ти се усмихне. Майка и татко позволиха на момичета им да извоюват своето от света, както могат и колкото могат. Позволиха ни да извървим пътя, наблюдаваха ни отстрани и винаги ни побутваха обратно, решим ли да кривнем настрани. Когато от любопитство, кога от тийнейджърски инат и непокорство. А пък ние, от своя страна, пораснахме добри хора. Хора, които се научиха да водят битките си, често да бъдат победители. Аз си останах увреден човек, не проходих като хората, но се научих, че за да бъде уважавана и ценена, най-напред трябва аз да се уважавам и да се ценя. Научих се, че оплакването и роненето на сълзи, колкото и сърцераздирателно да е, освен съжаление и досада у другите, нищо друго не носи. Научих се, че натежи ли ми от нещо, трябва да поседна, да преглътна сълзите и да потърся решенията. В детството ми имах приятелчета като мен, с уреждания. Техните родители или ги изоставиха в домове и санаториуми или ги затвориха при себе си, под крилото си, дори и на училище не ги пуснаха. Оставиха ги за свои непораснали деца, които сега вече са възрастни, пръснати по институции, в които просто чакат да удари последният им час. Някои дори не се научиха да говорят, да се обслужват сами. Научиха се само, че не са обичани, не са желани, не са полезни никому, не стават за нищо.

Не пиша всичко това, за да изтъкна колко велика съм станала. Много добре съзнавам, че не съм. Просто това е историята, която най-добре познавам и знам, че съм извадила страхотен късмет майка и татко да са мои родители.

Та, такива мисли ми се завъртяха от думите, които цитирах по-горе. Аз също съм майка и знам какво означава това. Всяка майка би дала живота си за рожбата си. Най-желаното от майката е щастието на детето й. Та се питам – справедливо ли е една жена да жертва живота си и да не усети нищо от детето си, освен тъга, да живее във непрекъсната саможертва, потиснатата от вечното нещастие на тежкия жребий, на злата прокоба, дошла в дома заедно с едно увредено същество. Много ми се иска да ви кажа

Майки, въздъхнете, отърсете грозните усещания от себе си, усмихнете се и научете децата си да бъдат и да могат, независимо, че могат малко или почти нищо. Научете ги, че са ценни, нужни, красиви. Тогава и светът ще ги приеме такива. Дори и да могат само да се усмихват на нещо си тяхно, тайно. Ще бъдете изненадани, че чудеса се случват.