Приятелка описва дипломирането на сина си в клиниката за преживели рак. Тя е в екстаз, че той се е справил. Тя е опустошена за тези, които не са. Тя се притеснява, че плаче в празничните дни.

Позната описва времето си в местната детска болница. Сърцето й се разбива, докато животът, който си е представяла за сина си, изчезва. Синът й ще се справи с болестта си, но ще трябва да живее в болница шест месеца, за да спечели битката. Бои се, че да скърбиш в такива случаи е повърхностно, ненужно. Неблагодарна ли е?

Моя скъпа приятелка и майка на дете с  муковисцидоза описва своето пандемично преживяване. „Почувствах се сякаш съдбата ме зашлеви подигравателно в лицето “, казва тя. Две седмици преди COVID-19 да стане нещо обичайно, децата й започнаха нова терапия на заболяването, за която е доказано, че променя живота. Празникът, за който всички в семейството се готвеха цели 11 години, беше краткотраен. Сгреши ли, когато тъжно отпусна крила от понесената загуба?

Дъщеря ми бърбори горе, щастлива, макар и с проблемно кръвообращение, което се поддържа с лекарства. Обръщам очи към телефона си. Шест дни са много време за изчакване на тест за COVID. И все пак дъщеря ми ще получи такъв. Със стаж от седем години респираторни инфекции, определящи ежедневието ни, знаем какво да търсим. Спокойна съм и в същото време ме обзема притеснение. Не приемам ли нещата твърде лекомислено? Не трябва ли да се тревожа повече?

Уф, мили майки. Защо си причиняваме това? Защо бием, шамаросваме и наказваме себе си заради начина, по който се чувстваме? Защо се доверяваме на интуицията си? Задушаваме емоциите си? Убеждаваме се, че другите майки го правят по различен начин? По-добре? По-лесно?

Като родители на деца с медицински, поведенчески или физически увреждания, ние трябва да се си вярваме напълно. Мозъкът ни е пълен с информация. Сърцата ни се пръскат от любов. Нашата решителност е стоманена и ангажиментът ни да правим всичко, което е необходимо, е непоколебим. Ние вършим своята работа всеки ден. И поради това сме си заслужили правото да вярваме на интуицията си. Да усещаме това, което чувстваме. Да знаем, че никоя емоция не е неправилна, ако идва от сърцето.

Веднъж, когато моята приятелка разказва за продължителното лечение на сина си в клиниката за преживели рак, тя спря – „Иска ми се някой да ми каже, че няма нищо лошо в чувствата, които изпитвам.“

Майки, всяка от нас прави необходимото. Ние сме смели, уплашени, обнадеждени, скърбящи, радостни, горди и истински. Ние обичаме и сме обичани. И начинът, по който се чувстваме, е напълно нормален.

Лора Шпигел

Превод – Нина Жишева