Не е ясно защо става така, не съм чула министър Сачева да иска отмяна на Закона за личната помощ – за мое най-голямо съжаление. Трябваше да се оцени действието му след определено време, но до момента няма индикации за подобно начинание на властта. А то е необходимо, защото според Нели Димитрова (майка на дете с увреждане) „За първи път аз и моят син получихме справедлива оценка за неговите нужди и за моя труд, който полагам за него.“ Аз лично бих оспорила подобно твърдение въз основа на множеството хора с увреждания, които познавам и не получиха „справедлива оценка“ на потребностите си.
И още нещо: не вярвам, че има „справедлива оценка на труда“ на една майка, която се грижи за детето си – независимо дали е със или без увреждане. Да се говори за майчин труд при отглеждане на дете е – меко казано – неприлично. А че майките на деца с увреждания трябва да имат доходи и трудов стаж за пенсия, това е извън всякакво съмнение! Но защо само майките? А татковците къде са?
„Това е единственият закон, при който средствата стигат директно до човека в нужда, без посредник“, продължава Нели Димитрова пред „Епицентър“ (http://epicenter.bg/article/Korneliya-Ninova–Nastoyavame-da-ne-se-otmenya-Zakonat-za-lichnata-pomosht/206653/2/0). Това вече е съвършено невярно! Парите не стигат директно до човека, а при майката; рядко при бащата или бабата, но никога при човека… Защото никому не минава през ума, че човекът с увреждане може да поиска някой извън семейството за асистент без да си разваля роднинските отношения. Представяте ли си как ще реагира семейството на такова нещо – ще даваш пари на чужди хора като можеш да ги дадеш на нас… То и затова никой не подготвя младите хора с увреждания как да управляват живота си с асистент и те остават все така зависими, както са били и преди прехваления Закон за личната помощ.
Иначе казано, Законът за лична помощ е в услуга на семейството, а не на хората с увреждания. Никой не оспорва нуждата от подкрепа за семейството, когато се грижи за човек с увреждане, но това не може да става през механизма за лична помощ, а чрезпредоставяне на месечно възнаграждение за онзи роднина, който полага грижи. Размерът на това възнаграждение трябва да бъде на средно ниво, което да осигурява достойно преживяване, а времето посветено на такава грижа да се признава за стаж, който дава право на пенсия.
Законът за личната помощ трябваше да има съвършено друг вид, за да изпълни функциите си на подкрепа за независим живот. В него трябва да има ако не забрана, то поне ограничение на часовете за роднини-асистенти, прилична часова ставка, за да си намират хората с увреждания асистенти на пазара на труда и стриктна отчетност на разходените средства, за да не се купува сирене и ракия с парите за асистенти.
Може би някому звучат грубо горните редове, но животът с увреждане не е песен, а когато човек с телесна или комуникационна зависимост е обречен само на роднинска грижа, животът се превръща в ад. Изключенията потвърждават правилото!
Министър Сачева се произнесе критично за този закон. Ако беше уцелила посоката на своята критика, щях да я подкрепя с две ръце. За съжаление надделя утвърдената у нас от стари времена логика на уравниловката – на едни вземали добавката за чужда помощ, на други давали допълнително пари… Не било справедливо така, възмути се министър Сачева по някаква телевизия. Жалко! Липса на справедливост има, госпожо министър, но тя е другаде.
Капка Панайотова