Преди година и половина Холандска фондация финансира една програма. Тази програма е вече утвърдена европейска практика, която дава възможност на хора с увреждания сами и свободно да си избират асистент. Човек, който да им помага да вършат всичко онова, което те не могат да вършат сами. Програмата стартира успешно в България и около 30 човека с увреждания намират своя асистент.

Надеждата е, че когато изтече първата година и пилотният проект приключи, държавата ще продължи програмата. Поне така е било навсякъде в Европа. У нас обаче, когато годината изтича, държавата отказва да я продължи. Хората с увреждания в България започнаха борба с институциите. Те решиха, че трябва да се направи филм за този проблем. И избраха мен да го направя. Мислех си дълго какво трябва да съдържа бъдещият филм. Накрая реших, че е най-добре просто да ви запозная с някои от тези хора така, както аз се запознах с тях…

Ето така започва своя разказ Иглика Трифонова – режисьор и сценарист на филма “Кратки разкази”. Премиерата (на която дойдоха много хора с увреждания, техни приятели и близки, журналисти от електронните медии и печат) се състоя на 23 ноември в кино “Люмиер”. Без условности мога да кажа, че това е филм-прецедент – първи опит да се представи гледната точка на човека, надскочил бремето на своето увреждане, в името на своята независимост, в името на своето пълноценно живеене – без прекалена сълзливост, без героизация… Живеене въпреки системата, въпреки обществото – това са историите на Ади, Боби и Бена, които Иглика Трифонова майсторски обединява в един по човешки въздействащ разказ.

Няма как да ви разкажа филма, мога обаче да открехна врата към съдбите на участниците в него чрез тях самите.

Аделина:
Завърших училище в Момин проход, след това Икономическия техникум. Записах Благоевградския университет и го завърших. И така започнаха да живея един живот, който мога да кажа, беше живот, който го насилвах. Живеех на инат. Животът ми протичаше еднообразно и веднъж в моя дневник записах: “Дори и хиляда години да живея, нищо интересно няма да се случи в моя живот”. Така беше до момента, в който съдбата ме срещна с вярващи хора. И тогава животът ми отново се обърна на 180 градуса, само че този път към светлината, към надеждата, към истината и започнах да живея един пълноценен живот. Започнах да живея моя си живот. Вече пета година живея в София. Там съм напълно реализирана. Там срещнах и настоящата ми лична асистентка – Таня Петрова. Започнах да общувам с нея и видях, че тя е човек, който ме приема така, както ме приемат моите близки. Сега с асистента си съм навсякъде и преодолявам всяко препятствие или трудност пред мен.

Борислав:
Страдам от прогресивна мускулна дистрофия. На 15–16 годишна възраст започна заболяването. Това е болест, която унищожава мускулите в човешкото тяло. Детството ми мина много щастливо: играех футбол, фунийки, топчета, като всички деца. Само в един момент, когато се установи, че имам това заболяване, усетих, че съм малко по-различен от моите приятели, от моите съученици. Компенсирах тези неща като, вместо да играя с тях футбол, аз бях съдията. Съдията тичал по-бавно и не е необходимо чак толкова да се напряга, но пък това е една много отговорна работа… Не зная точно защо се получи така, но в продължение на 10 години живота ми наистина стана много труден, затворен между 4 стени, само прозорчето, което ми е като някакъв лъч към живота навън. Всичко се промени през една красива пролет. И точно тогава се оказа, че Центърът за независим живот започва една програма – Асистент за независим живот, тоест това, което аз не мога да правя, моят личен асистент да ми помага, да ми съдейства да мога да правя много неща… До толкова ми се промени животът ми, че сега успявам да правя неща, които даже не са ми минавали през акъла. Онзи ден даже имах удоволствието да си избера едно яке. Да го премеря, да си го харесам, да си го платя, разбира се. Но не както до сега, примерно, да ми донесат дреха, да я меря, да видя дали става. Чисто и просто съм като един нормален човек, който влиза в магазина, пазарува и си отива.

Албена:
Аз харесвам природата, харесвам нашите планини. За първи път видях Байкушевата мура в Пирин тази година. И първо бях с приятели там и със сина ми, който се качи, за да я види. Обаче аз не се качих, защото тя е просто много високо, има скали до там, една тясна пътечка, едни корени на едни огромни дървета. И след това съвсем спонтанно дойде това решение – да я преодолея тази Байкушева мура. Просто исках да го видя това нещо отблизо. Стегнахме се, запътихме се, отидохме. Гледах я, гледах я, гледах я … И най накрая си казах: тръгвам и това е! Няма връщане назад. Аз ще се справя с това. И в един момент, по средата, имах чувството, че е много далече. Но със спирки тук и там се качих до нея. И на снимката, която направихме там, аз се виждам като едно коренче, ама много малко коренче до нея. След това изкачване аз си казах, че ще изкача нещо повече, ама това няма да го кажа.

Иглика Трифонова – автор на филма:
В предварителния ми сценарий имаше въпрос: “Какво ще правите ако все пак програмата не продължи и загубите своя асистент?” По време на снимките, обаче, този въпрос ми се стори пошъл и под достойнството на тези изключителни хора. Отказах се и да давам думата на чиновници, които ни излагат мотивите си, защото в нашия филм тези мотиви просто нямат шанс. Пък и единственият въпрос, който бих задала на тези чиновници е: “Виждали ли сте Байкушевата мура, господа?”.

Ами какво повече да ви кажа: Гледайте този филм, той е за всички нас, хората, които живеем тук и сега, в една европейска страна с име България…