Отдавна не съм писала нищо за този блог. Не че няма какво да се пише. Картината е тъжна… Проблемите в социума на хората с увреждания са в изобилие…
Мечтая, мечтая си да видя гласуван и приет от Народното събрание „Закона за лична помощ“, който изработихме в ЦНЖ, заедно с други НПО от страната, за постигане независим живот на всички хора с увреждания в България. Писахме го дълго и внимателно ние, хората, които имат нужда от него, с помощта на юристи специалисти. Няма да забравя 5 ноември 2009 г. – срещата на с председателя на Парламента Цецка Цачева, която прие връчения й от нас проект на Закон за лична помощ, разменихме си любезности и тя тържествено обеща, че ще „направи необходимото за задвижване на въпроса” – ПРОЕКТО-ЗАКОНЪТ ЗА ЛИЧНА ПОМОЩ ДА БЪДЕ ВНЕСЕН ПО НАДЛЕЖНИЯ РЕД ЗА ОБСЪЖДАНЕ ОТ БЪЛГАРСКИТЕ ЗАКОНОДАТЕЛИ. Остана само онези, които вземат решенията от наше име, да се произнесат. За да може всеки българин с увреждане да стане работодател на своите асистенти, да организира живота си по собствен избор и да не бъде в тежест на семейството си, а напротив, да допринася в него. Да има сигурност, за да не треперим всички дали през следващата година ще има асистенти по някаква програма или не, а правото на такива да е по закон. За да има истинска услуга за реално участие, а не грижа за оцеляване. Уви! Остана ми само мечтата… до сега! От некадърни политики, от страхливо и некомпетентно правителство, от недомислие и унищожаваща деинституционализация, от глупаво отношение към хилядите хора с увреждания, чиито проблеми НЕ ТЪРПЯТ ОТЛАГАНЕ!
Преди 5 години на 26 януари 2012 година Р България ратифицира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания. И какво от това? Парламентът пропусна да ратифицира Факултативния протокол към Конвенцията, макар че обичайната практика е и двата документа да бъдат приемани заедно. Факултативният протокол позволява на всеки европейски гражданин да може да предявява претенции, ако неговите права по Конвенцията не са спазени и защитени от националните правозащитни органи. Поради този пропуск, Комитетът на ООН няма да може да стартира процедури по разследване на нарушени права на хора с увреждания в България. Недопустимо е управляващите в Република България да продължават да бягат от действителността и да не предприемат адекватни мерки за скоростно привеждане в изпълнение на решенията, залегнали в Конвенцията. Вече не може да се крие така лесно от хората. Това е действително не само етичен, но политически проблем. Достъпната информация по този въпрос, които съвременните информационни технологии предоставят, дава възможност на всеки български гражданин да се информира как се изпълняват реално решенията в другите европейски държави, подписали Конвенцията. Чл. 19 от Конвенцията на ООН категорично определя хората с увреждания да имат:
“а) възможност за хората с увреждания да избират равноправно с всички останали местожителството си, къде и с кого да живеят, като не биват задължавани да живеят при конкретни условия;
б) достъп за хората с увреждания до набор от услуги в дома, в социални заведения и услуги за подкрепа в общността, в това число и достъп до лична помощ, каквато е необходима за подкрепа на ежедневието и участие в живота на общността, за да се избегне тяхната изолация и сегрегация;
в) равен достъп за хората с увреждания до всички обществени услуги и публични обекти по начин, съобразен с техните нужди.”

Тази конвенция се разглежда като документ, с който държавите трябва да установят минимални стандарти и да създадат механизъм за контрол. Хората с увреждания от обект трябва да се превърнат в равнопоставен субект при вземането на решения: „Нищо за хората с увреждания, без хората с увреждания”.
Но у нас животът продължава както преди… Някои учат, други не. Някои ходят на работа, други не. Някои гладуват, други не. Според данните на Евростат 18% от младите хора с увреждания са отпаднали от образователната система, 45% до 40-годишна възраст са със средно или по-ниско образование, като средният процент за ЕС е 22%. В европейските страни почти половината от хората с увреждания работят, докато у нас работа имат само 33%. Получаваме мизерни подаяния, наречени пенсии. Всички се сблъскваме със социално-политическата система в страната – неработещи закони, незачитане на човека и неговото достойнство, некомпетентно и грешно разпределение на финансови средства.
Налага се да се придвижваме в неуютна архитектурна среда: недостъпни озъбени тротоари, чийто плочки потропват под колелата на количките ни дори и в идеалния център на София. При ремонт на старото, но и при новото строителство се допускат НЕкачествени скосявания, НЕдостъпни спирки, електронни табели и боклукчийски кошчета по средата на спирките. НЕдостатъчен брой са достъпните обществени превозни средства, а съществуващите са с ръждясали рампи, изоставени без поддръжка. И тук вече започва нашето безкрайно ходене по мъките. Неразбория, неразумни решения, безхаберие и още цял куп неуредици.
Пет години по-късно и какво от това!? Република България героично се бори за първенство по корупция на политиците, а българите с увреждания тънат в мизерия, оцеляват на инат или тихо гаснат като невинни жертви на бездушна и алчна социална политика.