И тази година наближиха светлите Рождествени празници. Все дни, в които всички започваме да искрим от доброта. Около нас става светло, блестящо, съпричастно. Започваме неспокойно да се оглеждаме наоколо, да не би да пропуснем някой страдащ, самотен и тъжен и да го подминем без да сме го дарили с нещичко.

В тези празнични дни обществото се сеща за всичките си аутсайдери, които през останалото време не е забелязвало или се е правило, че не забелязва. Общество и политици свалят вълчите кожи и надяват златни овчи руна за цял месец – ходят по благотворителни събития, пият скъпи вина, похапват екзотични мезета и купуват боклуци на космически цени с една единствена цел – да се изтъкнат като велики филантропи. И държат речи. Речи от рода на:

„Скъпи приятели (това, приятелите, е само за празници. Иначе сме роми, бедни, хора със специфични нужди, инвалиди, деца в риск, хора с увреждания и т.н и т.н), ние отдавна съзнаваме, че ви дължим много. Знаем много добре, че е необходимо да ви допуснем в нашия свят, където много от вас в момента не се чувстват комфортно и много мислим по въпроса и все някога ще го направим.“

А мен веднага ме заглождват едни въпросиии…, като например:

„Уважаемо общество, драги ми политици, за кой свят говорим? Кои сте вие и кои сме ние? Не сме ли едно и също?“ Та аз съм българска гражданка. Как така принадлежа на друг свят? Тук съм родена, тук съм израснала, тук са ми корените и за тук милея.

А на планетата Земя живеят ниски хора, високи хора, хора левичари. За едните масите и столовете представляват същински непристъпни кули, на другите вратите ги карат да се привеждат, за третите дори ножиците са неудобни. За мен, с моята инвалидна количка, той също не става. Спъва ме на всеки бордюр, изхвърля ме от всеки висок трамвай или автобус, затваря вратите си пред мен на всяко стълбище, зарязва ме в подножието на високите си сгради с всеки тесен асансьор, превръща собствения ми дом в затвор с непревземаемите стъпала до входната врата, отхвърля всяко дете с увреждане с липсата на толерантност, с липсата на креативност на образователния процес, със стълбите в училищата.

Защо го създавате този свят, дами и господа? Кой ви позволи да изхвърлите от света човешки същества и да го наречете „свой“? Кой ви даде правото да си създавате свят само по ваш аршин?

Хубаво е да се чувстваш всемогъщ, нали, уважаеми дами и господа политици и държавници? Страхотен гъдел е да се събуждаш с усещането за божественост, от която зависят човешки животи, нали? Няма сравнима емоция с това да се усещаш като Велик Обгрижвател на инвалиди; да им подхвърляш жалки трохи, убеждавайки ги, че без вас няма да се справят с нищо в живота си! Неописуемо е да успееш да убедиш някого, че всъщност той нищо не струва, а в същото време да бъде безценен извор на облаги за теб – лични, финансови и обществени. Иначе какво бихте правили по празниците, когато трябва да демонстрирате филантропията си, когато трябва да поизлъскате още малко Егото си, да поизпъчите златното си сърце, защото иначе блясъкът ви отдавна е олющен и очукан.

Аз не искам нищо повече от това, което вие имате. Настоявам да заема своето място в общия свят, принадлежащ на всички човеци! Защото ми се полага.

И накрая, ще споделя обещанието, което си давам да изпълня през следващата година:

Ще продължа да се боря за правата – моите и на всички българи с увреждания, ще продължавам да настоявам за мястото си в нашия общ свят!

Честито Рождество, дами и господа!