Когато говоря в училищата или като част от училищно събрание, или на обучения за професионално развитие, често говоря за това как тормозът е една от най-големите епидемии, които в момента имаме в училищните системи. Израснал с аутизъм, бях тормозен заради различията си. За мен това започна да се забавя чак в средното училище, когато отидох в частно училище за ученици с обучителни затруднения. Вече като възрастен, аз съм активист срещу тормоза и се надявам да помогна на другите да не бъдат тормозени като мен, когато бях дете.
Ще споделя няколко неща, които ми помогнаха по време на тормоза като аутистично дете, с надеждата това да помогне на вас или вашето дете, което може да преживее подобни предизвикателства.
Важно е да се разбере разликата между приятели и побойници. Известно време не разбирах какво е приятел спрямо това, което е побойник. Често се сприятелявах с насилници, защото, въпреки че получавах отрицателно внимание, това беше някаква форма на внимание. Родителите ми ми помогнаха, когато забелязаха, че побойници се възползват от мен.
Ролеви игри. Великолепна идея за деца, които, като мен, са големи театрални фенови. Поради това някои от моите учители, които знаеха, че ме тормозят, разиграваха ситуации (често по време на обученията по социални умения и уроците по драма), за да мога да знам как да реагирам, когато ме тормозеха (т.е. да потърся помощ от учител, да си тръгна)
Получаване на помощ от връстници. Когато връстник се намеси в ситуация на тормоз, е по-вероятно да спре в сравнение с това, когато учител или авторитет го направи. Да имам съюзник ми помогна изключително много.
Фокусиране върху позитивите. Израствайки с ограничена реч през първите няколко години от живота ми, често имах емоционални проблеми поради неспособността си да предавам съобщения на приятелите и семейството си. Родителите ми използваха мантрата „няма проблеми, има решения“, за да ме фокусират върху опитите да намеря решения за всякакви проблеми, които имах. Наличието на позитивно мислене и използването на подобни мантри помага, когато времената са трудни.
Документиране. Започнах да правя това, когато отидох в гимназията – всеки път, когато ме тормозеха, опитвах да си напомня да напиша кой ме тормози, заедно с датата и часа. Въпреки че не бих говорил веднага с учител или администратор, ако имах дневник на събитията и можеше училището да го приеме сериозно и да вземе мерки.
Докато тормозът за мен днес спря почти напълно, знам, че в нашата общност все още има работа за решаване на този проблем. Надявам се, че с повече осъзнаване и приемане на уврежданията, можем да спрем тормоза над различните деца завинаги.
Д-р Кери Магро
Превод – Нина Жишева